Короната на Птолемей (фен превод)

Рик Риърдън

                               Короната на Птолемей

                     С Пърси, Анабет/Картър и Сейди

                                                   

-          -  КАРТЪР! – извиках .

   Нищо не стана.  

   До мен, притисната към стената на старото укрепление,  Анабет се взря в дъжда, чакайки магически тийнейджъри да паднат от небето.

-          - Дали го правиш правилно? – попита тя.

-          - Гледай ти! Не знам. Сигурен съм, че името му е Картър.

-          - Опитай да потупаш йероглифа няколко пъти.

-          - Това е глупаво.

-          - Просто опитай.  

       Вгледах се в ръката си. Нямаше дори и следа от йероглифът, който Картър Кейн беше нарисувал на ръката ми преди почти два месеца. Беше ме уверил, че магията не може да се отмие, но, с моя късмет, може да съм го изтрил в панталоните си или нещо.

   Почуках дланта си.

   „Къртър. Здрасти Картър. Пърси до Картър. Проба, едно, две, три. Това нещо включено ли е?“

   Все още нищо.

   Обикновено  не бих се паникьосал, ако кавалерията не успее да се покаже. Анабет и аз сме попадали в много лоши ситуации без никакво подкрепление. Но обикновенно не сме заседнали на остров Говернорс по средата на буря, заобиколени от огнедишащи смъртоносни змии.

   (Всъщност съм бил заобиколен от смъртоносни огнедишащи змии и преди, но е и от такива с криле. Всичко е по-лошо когато има криле.) 

   - Добре. - Анабет изтри дъжда от очите си, което не помогна, при положение, че валеше като из ведро. – Сейди не си отговоря на телефона. Йероглифът на Картър не работи. Предполагам, че трябва да направим това сами.

-       - Разбира се, - казах. - Но какво ще правим? 

    Надникнах зад ъгъла. В далечния край на входната арка имаше двор с тревна площ - опънат около стотина километров квадрат, заобиколен от червени тухлени сгради. Анабет ми беше казала, че това място е било укрепление или нещо от Войната за независимост, но не съм слушал детайлите. Основният ни проблем беше човек, който стоеше по средата на поляната и извършваше магически ритуал.

   Той изглеждаше като дребен Елвис Пресли, перчещ се напред и назад в тесни черни дънки, прахообразна синя рокля, риза и черно кожено яке. Неговата мазна прическа изглеждаше непроницаема за дъжда и вятъра.

   В ръцете си държеше един стар свитък, като карта за съкровище. Докато се изправяше той четеше на глас от него, като от време на време хвърляше глава назад и се смееше. По принцип пича беше в пълен луд режим.

   Сякаш това не беше достатъчно страховито, ами около него летяха половин дузина летящи змии, духащи пламъци в дъжда.

    Отгоре проблесна светкавица. Гръм разтърси зъбите ми.

   Анабет ме дръпна назад.

-         - Това трябва да е Сетне, - каза тя. – Свитъкът от който чете е Книгата на Тот. Каквато и магия да прави, трябва да го спрем. 

         В този момент вероятно трябва да обясня какво по дяволите става.

         Единственият проблем: Не бях сигурен какво по дяволите става.

         Преди няколко месеца се борих с този гигантски крокодил на Лонг Айлънд. Хлапе на име Картър Кейн се появи, каза че е магьосник и ми помогна с взривяващ жезъл, йероглифи и се превърна в гигантски нажежен воин с глава на пиле. Заедно победихме крокодила, който Картър обясни, че бил синът на Собек, египетския бог крокодил. Картър предположи, че се случват някакви странни египетско-гръцки хибридни неща. (Никога нямаше да се досетя.) Нарисува магически йероглиф на ръката ми и каза, ако някога имам нужда от помощ да кажа името му.  

        Превъртаме напред до миналия месец: Анабет се сблъска със сестрата на Картър, Сейди Кейн, на влак А до Рокауей. Те се биха с някакъв божествен пич на име Серапис, който имал триглав жезъл и купичка зърнени култури за шапка. След това, Сейди казала на Анабет, че древен магьосник на име Сетне може да стои зад всички странности. Очевидно този Сетне се е върнал от мъртвите, има ултра мощен магьоснически пищов, наречен Книгата на Тот, и си играеше наоколо с египетска и гръцка магия, търсейки начин да се превърне в бог. Сейди и Анабет разменили номера и се съгласили да поддържат връзка помежду си. 

      Днес, 4 седмици по-късно, Анабет се появи в моя апартамент в десет сутринта и обяви, че  имала кошмар - видение от майка й.

   (Между другото: Майка й е Атина, богинята на мъдростта. Баща ми е Посейдон. Ние сме гръцки полубогове. Мислех, че трябва да го спомена,  знаете, между другото.)

   Анабет реши вместо да ходим на кино, да се промъкваме надолу до дъното на Манхатан и с ферибот  да отидем до Гровернорс Айлънд,  където Атина й казала, че ще има проблеми. 

        Веднага след като стигнахме там, чудовищен ураган удари пристанището на Ню Йорк. Всички простосмъртни бяха евакуирани от Говернорс Айлънд, оставяйки ни с Анабет заседнали на някаква стара крепост с Луд Елвис и смъртоносни летящи змии. 

      Да има смисъл за вас?

      Нито пък за мен. 

      -Невидимата ти шапка. – казах. – Отново работи, нали? Какво ще кажеш да разсейвам Сетне, докато ти се промъкнеш зад него? Можеш да измъкнеш книгата от ръцете му.

   Анабет вдигна вежди. Дори и с руса коса, размазана отстрани на лицето й, тя изглеждаше сладка. Очите й бяха в същия цвят като буреносните облаци.  

     -Предполага се, че Сетне е най-великия магьосник на света, - каза тя. – Може да вижда през невидимостта. Плюс това, ако изтичаш там, той най-вероятно ще те нападне с магия. Повярвай ми, египетската магия не е нещо с което да искаш да бъдеш нападнат.

 - Знам. Картър ме удари с гигантски син юмрук веднъж. Но освен ако нямаш по-добра идея... 

   За съжаление, тя не предложи нещо. Извади шапката си на Ню Йорк Янкис от раницата.

 -Дай ми минута преднина. Опитай се първо да отстраниш тези летящи змии. Те трябва да са по-лесни цели.

 - Ясно. - Вдигнах химикалката си, което не звучи като впечатляващо оръжие, но се превръща в магически меч, когато сваля капачката. Не, сериозно.  – Да ги убия с острие от божествен бронз.

   Анабет се намръщи.

 -Би трябвало. Поне... бронзовият ми кинжал работеше върху жезъла на Серапис. Разбира се този нож беше направен от египетска пръчка, така че...

 - Получавам главоболие. Обикновено, когато получавам главоболие значи, че е време да спрем да говорим и да атакуваме нещо.

 - Добре. Просто запомни: основната ни цел е да вземем свитъка. Според Сейди, Сетне може да го използва, за да стане безсмъртен.

 - Разбрах. Никой лош няма да става безсмъртен в моята смяна. - Целунах я, защото 1) когато си полубог тръгващ към битка, всяка целувка може да ти е последната, и 2) Обичам да я целувам. – Внимавай.

   Тя сложи шапката си на Янкис и изчезна.

Бих се радвал да ви кажа, че съм пристъпил напред и съм убил змиите, Анабет е намушкала Сетне в гръб и е взела свитъка и сме се прибрали щастливи.

   Ще разберете, че от време на време нещата стават така, както са планирани.

   Но нееееее.

   Дадох на Анабет няколко секунди, за да се промъкне в двора.

   Махнах капачката на химикала си и Въртоп изникна в пълната си дължина – три фута остър като бръснач божествен бронз. Тръгнах из двора и нарязах най-близката змия във въздуха.

   Нищо не казва „Здравей, съседе!“ като убиването на нечий летящи влечуги.  

 Змията не се разпадна като повечето чудовища, с които се бях бил. Двете й половини просто се разтопиха в мократа трева. Половината с крилата пляскаше наоколо безцелно.

   Лудия Елвис не ме забеляза. Той продължаваше да крачи напред-назад, погълнат от свитъка си, така че се придвижих навътре в двора и нарязах друга змия.

   Бурята пречеше на зрението ми. Обикновено мога да остана на сухо, когато съм във вода, но дъждът е по-труден. Сплъстяваше кожата ми и влизаше в очите ми.

   Проблесна светкавица. Докато зрението ми се изчисти, още две змии се бяха гмурнали да ме бомбандират от двете страни. Скочих назад, точно когато те избълваха огън.

   За ваше сведение, скачането назад е трудно когато държиш меч. Още по-трудно е, когато земята е кална.

   На кратко: подхлъзнах се и се приземих на дупето си.

   Над главата ми се изстреляха пламъци. Двете змии кръжаха над мен, твърде изненадани, за да нападнат отново. Вероятно се чудеха „Този дали падна на дупето си нарочно? Трябва ли да се смеем преди да го убием? Какво би означавало това?“

   Преди да успеят да решат какво да правят Лудият Елвис извика: 

-         - Оставете го!

   Змиите се стрелнаха, за да се присъединят към своите братя, които бяха в орбита около десет фута над магьосника.

   Исках да стана и да се изправя срещу Сетне, но задната ми част имаше друга идея. Искаше да стане там, където е, заради силната болка. Дупетата са така понякога. Те могат да бъдат, е, дупета.

   Сетне нави свитъка си. Запъти се към мен, дъждът се разля около него като мънистена завеса. Неговите крилати змии го последваха, пламъците им образуваха облачета пара във въздуха.

-         Здрасти! – Сетне звучеше толкова небрежно и приятелски, че знаех, че съм в беда. – Предполагам ти си полубог?

   Учудих се как Сетне знае това. Може би е можел да подуши полубожествената аура, както чудовищата. 

        Или може би приятелите ми шегаджии, братята Стол, бяха написали АЗ СЪМ ПОЛУБОГ на челото ми с перманентен маркер и Анабет бе решила да не ми казва. Това се случваше от време на време.   
           Усмивката на Сетне направи лицето му дори по-мрачно. Тъмната очна линия около очите му, му придаваше гладен, див вид. Около врата му блестеше златна верига от взаимносвързани ankh и от лявото му ухо висеше украшение, което приличаше на кост от човешки пръст.

   -Ти трябва да си Сетне. - Успях да стана, без да се самоубия. – Да не купи това облекло от Хелуинския магазин? 

   Сетне се подсмихна. 

   -Виж, нищо лично, но съм малко зает в момента. Ще ви помоля с приятелката ти да изчакате, докато си свърша заклинанието, става ли? Веднъж след като призова deshret ще си поговорим. 

   Опитах се да изглеждам объркан, което е един от моите най-убедителни изрази. 

   -Каква приятелка? Сам съм. Освен това, защо призоваваш dishrag?  

   - Казва се deshret. – Сетне потупа примеската си. – Червената корона на Долен Египет. Колкото до приятелката ти...

   Той се обърна и посочи зад себе си. Изкрещя нещо като: 

   -Sun-AH!

   Във въздуха, където беше посочил Сетне блесна червен йероглиф: 

   Анабет стана видима. Никога не я бях виждал да носи шапката си преди, тъй като изчезваше всеки път когато си я сложеше, но тя беше там - с широко отворени от изненада очи, заловена на място да се промъква зад Сетне.

   Преди да успее да реагира, червените светещи йероглифи се превърнаха във въжета, увиха се около нея, приковавай ръцете и краката й с такава сила, че се преобърна. 

   -Хей! - изкрещях. - Пусни я! 

   Магьосникът се усмихна. 

   -Магия за невидимост. Моля те. Използвам магии за невидимост от времето на пирамидите. Както казах, това не е нищо лично, полубогове. Просто не мога да изразходвам енергия, за да ви убия... поне не докато призоваването не е приключило. Надявам се, че разбирате. 

   Сърцето ми се закова. Бях виждал египетска магия преди, когато Картър ми помогна да победя гигантски крокодил на Лонг Айлънд, но нямах идея как да я спра и не можех да понасям да гледам как я използват срещу Анабет. 

   Нападнах Сетне. Той просто махна с ръка и промърмори: 

   -Hu-Ai!

   Още тъпи йероглифи блеснаха пред мен. 

      Паднах на лицето си.

   Лицето ми не оцени това. Имах кал в ноздрите си и кръв в устата от ухапване на езика. Когато примигнах червените йероглифи бяха изгорени върху вътрешната страна на клепачите ми. 

   Простенах. 

   -Какво беше това заклинание? 

   - Падане. – каза Сетне. – Едно от любимите ми. Не ставай. Само ще се нараниш повече. 

   - Сетне! - Анабет извика през бурята. – Изслушай ме! Не можеш да се направиш бог. Няма да проработи. Само ще унищожиш... 

   Магическите червени въжета се разшириха, покривайки устата на Анабет. 

   -Оценявам загрижеността ти. – каза магьосникът. – Наистина. Но съм наясно с това. Тази работа със Серапис... кога унищожи хибридния ми бог? Научих доста от това. Написах отлични бележки. 

   Анабет се бореше напразно. Исках да изтичам до нея, но имах чувството, че отнова ще свърша с лице в калта. Трябваше да изиграя това умно... което обикновено не ми беше в стила. 

   Опитах се да успокоя дишането си. Претъркулих се настрани, само за да видя дали мога. 

   -Значи си гледал на плажа Рокауей? – попитах Сетне. – Когато Анабет и Сейди победиха Серапис. Това е било ехперимент за теб. 

   - Разбира се! - Сетне изглеждаше много доволен от себе си. – Нахвърлих заклинания, които Серапис използва докато се опитваше отново да издигне александрийския си фар. След това бе просто въпрос на кръстосване на магиите с  по-старата магия в Книгата на Тот и voаlà! Намерих точното комбинирано заклинание, което трябва да се направи за да станеш бог. Ще бъде велико! Само гледай! 

   Той отвори свитъка си и започна отново да пее. Неговите крилати змии закръжаха през дъжда. Проблясна светкавица. Земята избоботи. 

   От ляво на Сетне, на около 15 стъпки от мен, тревата се разцепи. Гейзер от пламъци избълва нагоре и крилатите змии отлетяха вътре. Земя, огън, дъжд и змии се вихреха в торнадо от елементи, сливайки се в една огромна форма: навита кобра с женски глава. 

   Нейната влечугоподобна качулка беше към шест фута. Очите й блестяха като рубини. Между устните й трептеше раздвоен език и тъмната й коса беше сплетена със злато. Почивайки върху главата й беше нещо като корона - нещо като червена, кръгла кутия за хапчета със завъртулка отпред.  

   Сега, аз лично не съм голям фен на огромните змии, особено на тези с човешки глави и глупави шапки. Ако бях призовал това нещо, щях да направя заклинение и много бързо да го върна обратно. 

   Но Сетне просто нави свитъка си, пъхна го в джоба на сакото си и се ухили. 

   -Страхотно! 

    Жената кобра изсъска. 

   -Кой смее да ме призовава? Аз съм Уаджет, кралица на кобрите, пазител на Долен Египет, вечна любовница на ...

   - Знам! - Сетне плесна с ръце. - Аз съм голям фен! 

    Пропълзях към Анабет. Не че можех да помогна много с магията за падане, която ме държеше на разстояние от краката ми, но ми се искаше да бъде близо до нея, ако нещо станеше с тази вечна кобра кралица на каквото и да е, бла бла бла. Може би бих могъл поне да използвам Въртоп да разрежа тези червени въжета и да дам някакъв шанс на Анабет. 

   -О, това е толкова страхотно, - продължи Сетне. Той извади нещо от дънките си... мобилен телефон. 

   Богинята оголи зъби. Тя напръска Сетне с облак от зелена мъгла – отрова, предположих - но той я отблъсна както носа на ракета отблъсква топлината. 

   Продължих да пълзя към Анабет, която се бореше безпомощно с червения си пашкул. Очите й блестяха с  неудовлетвореност. Мразеше да бъде изолирана повече от всичко.

   -Добре, къде е иконата на камерата? – Сетне затърси из телефона си. – Трябва да се снимаме заедно, преди да те унищожа. 

   - Да ме унищожиш? – попита богинята кобра.  Тя замахна към Сетне, но внезапен порив на дъжд и вятър я избута назад. 

   Бях на десет крачи от Анабет. Острието на Въртоп светеше, докато го влачех през калта. 

   -Да видим. – Сетне потупа телефона си. – Съжелявам, това е ново за мен. Аз съм от деветнадесетата династия. Ах, добре. Не. Къде изчезна екрана? А! Добре! И така, как съвременните хора наричат това – снапи? 

   Той се наведе към богинята кобра, протегна телефона си на една ръка разстояние и снима. 

   -Схванах го! 

   - КАКВО ЗНАЧИ ТОВА? – изрева Уаджет. – СМЕЕШ ДА СИ ПРАВИШ СЕЛФИ С БОГИНЯТА НА КОБРИТЕ? 

   - Селфи! – каза магьосникът. – Точно така! Мерси. Сега ще взема короната ти и ще консумирам есенцията ти. Надявам се, нямаш нищо против. 

   - КАКВО? – богинята кобра се огледа и се озъби отново, но дъждът и вятърът я задържаха като предпазен колан. Сетне извика нещо в комбинация от египетски и древногръцки. Разбрах някои от гръцките думи: душа и връзваване, и евентуално масло (може и да греша за последното). Богинята кобра започна да се гърчи. 

   Достигнах Анабет точно когато Сетне завърши заклинанието си. Богинята кобра се самовзриви със звук, сякаш най-голямата машина на света е завършила най-големия млечен шейк. Уаджет беше засмукана в собствената си червена корона, заедно с четирите крилати змии на Сетне и широк 5 фута кръг в тревата, където Уаджет беше надвита. 

   Короната падна в пушещия кален кратер. 

   Сетне се засмя от удоволствие. 

   -ПЕРФЕКТНО! 

   Трябваше да призная, ако перфектно означаваше нещо толкова ужасяващо исках да повърна и да измъкна Анабет от там. 

   Сетне се покатери в ямата, за да вземе короната, докато започвах трескаво да режа въжетата на Анабет. Бях успял само да отпуша устата й, преди въжетата да започнат да пламтят като във въздушен рог.

    Ушите ми изскочиха. Зрението ми почерня. 

   Когато звукът умря и световъртежа ми избледня, Сетне стоеше над нас, червената корона беше на върха на прическата му. 

    -Въжетата започват да крещят, ако ги отрежеш. – посъветва ме той. – Предполагам , че трябваше да го спомена. 

   Анабет се намести, опитвайки се да освободи ръцете си. 

   -Какво... какво направи на богинята кобра? 

   - Хм? О. - Сетне потупа завъртулката в предната част на короната. - Погълнах същността й. Сега имам силата на Долен Египет. 

   - Ти... погълна бог. – казах. 

   - Да! - От джоба на сакото си извади Книгата на Тот и я размаха към нас. - Удивително какви знания има тук. Птолемей І имаше правилната идея, да се направи бог, но по времето когато стана крал на Александрия египетската магия беше разредена и слаба. Той определено не е имал достъп до първоизточни материали като Книгата на Тот. С това бебече, аз готвя с подправка! Сега имам короната на Долен Египет. 

   - Нека позная. – каза Анабет. – Отимаш да вземеш короната на Горен Египет. После ще ги съединиш и ще управляваш света. 

   Той се ухили. 

   -Умно момиче. Но първо трябва да ви унищожа. Нищо лично. Просто докато правехте хибридна египетско-гръцка магия осъзнах, че малко полубогска кръв е добър катализатор. Сега, ако просто не мърдате... 

   Хвърлих се напред и го набодох със сабята си. 

   Удивително, Въртоп попадна право в стомаха му. 

   Толкова рядко успявах, че просто се свих там слисан, ръката ми трепереше върху дръжката. 

   -Еха. – Сетне погледна надолу към кръвта върху прашно синята си риза. – Добра работа. 

   - Мерси. – Опитах се да извадя Въртоп, но изглежда беше заседнал.  – Значи... сега може ли да умреш, ако не е голям проблем. 

   Сетне се усмихна извинително. 

   -Относто това.... сега не мога да умра. В този момент... - Потупа острието. – Схвана ли? В този момент? Се боя, че единственото което можете е да ме направите по-силен. 

   Червената му корона започна да блести. 

   За първи път инстинктите ми ме спасиха. Въпреки несръчността с която Сетне ме омагьоса, някак успях да се изправя, взех Анабет и я изтеглих колкото се може по-далеч от магьосника. 

   Паднах на земята при арката когато масивен рев разтърси двора. Дърветата се изкорениха. Прозорците се изпотрошиха. Тухлите се отлепиха от стените и всичко се насочи към Сетне, сякаш той бе новия център на гравитация. Дори магическите въжета на Анабет се махнаха. Трябваше ми цялата ми сила да я държа с една ръка, докато стистах ъгъла на сградата с другата. 

   Около магьосника се завъртяха облаци от отломки. Дърво, камък и стъкло се изпариха докато тялото на Сетне ги поглъщаше. 

   След като гравитацията се нормализира осъзнах, че съм оставил нещо важно отзад. 

   Въртоп беше изчезнал. Раната в червата на Сетне беше затворена. 

   -ХЕЙ! - Станах, краката ми трепереха. – Ти изяде меча ми! 

   Гласът ми прозвуча пискливо – като на малко момче, чийто обяд са откраднали. Работата е там, че Въртоп беше най-важното ми притежание. Имах го дълго време. Беше ме виждал с много ожулвания.   

   Бях губил меча си много пъти, но винаги се появявяше като писалка в джоба ми. Имах чувството, че този път нямаше да стане. Въртоп бе консумиран – всмукан в тялото на Сетне заедно с тухли, счупено стъкло и няколко кубически метра чим*. 

   Сетне обърна дланите си. 

   -Съжелявам за това. Ставам все по-голямо божество. Имам нужда от храна...  – Той наклони глава, сякаш слушате нещо в бурята. – Пърси Джаксън. Интересно. И приятелката ти, Анабет Чейс. Преживели сте някои интересни приключения. Ще ми дадете много храна! 

   Анабет се опита да се изправи. 

   -Откъде знаеш имената ни?

   - О, можеш да научиш много за някой, поглъщайки ценното му притежание. – Сетне потупа стомаха си. –Сега, ако нямате нищо против, наистина трябва да ви консумирам. Не се притеснявайте, все пак! Есенцията ви ще живее вечно точно тук... до моя, ъх, панкреас, мисля. 

   Пъхнах ръка в тази на Анабет. След всичко, което преживяхме, нямаше да оставя животът ни да свърши така – погълнати от приличащ на Елвис, кандидат бог с цилиндрична шапка. 

   Претеглих възможностите си: директна атака или стратегическо отстъпление. Исках да ударя Сетне в тежко гримираните му очи, но ако успеех да занеса Анабет до брега, можеше да скочим в пристанището. Като син на Посейдон, можех да дишам под вода. Бихме могли да се прегрупираме, може би да се върнем с няколко дузини приятели полубогове и тежка артилерия. Но преди да реша, нещо напълно случайно промени уравнението. 

   От небето падна камила в естествени размери и смачка Сетне. 

   -Сейди! – проплака Анабет.

   За част от секундата си помислих, че е нарекла камилата Сейди. После осъзнах, че Анабет гледаше нагоре към бурята, където два соколa прелетяха над двора. 

   Камилата изрева и пръдна, което ме накара да я оценявам дори повече. 

   За съжеление, нямахме време да станем приятели. 

   Очите на камилата се разшириха, тя издаде звук подобен на плач и се разтвори в пясъка. 

   Сетне се изправи от купчината прах. Короната му се беше наклонила. Черното му яке беше покрито с камилски влакънца, но той изглеждаше невредим. 

   -Това беше грубо. - Той погледна към птиците летящи към него. - Нямам време за тази глупост. 

   Точно когато птиците бяха на път да докоснат лицето му, Сетне изчезна във водовъртеж от дъжд. 

   Соколите се приземиха и се превърнаха в тийнейджъри. Отдясно стоеше моя приятел Картър Кейн, изглеждаше небрежен в бежовата си бойна пижама, с извитата пръчка от слонова кост в едната ръка и меча с острие във вид на полумесец в другата. От лявата страна стоеше малко по-младо русо момиче, което предположих, че беше сестра му, Сейди. Тя носеше черна ленена пижама, имаше червени кичури в косата си, бял дървен жезъл и кални кубинки. 

   Физически, брата и сестрата изобщо не си приличаха. Кожата на Картър беше с цвят на мед, косата му беше черна и къдрява. Лицето му излъчваше сериозност. От друга страна, Сейди беше със светла кожа, сини очи и неуравновесена усмивка, толкова пълна с пакости, че щях да я помисля за дете на Хермес от Лагера на Нечистокръвните. 

   Така, имам циклопи и двустранен тритон като братя и сестри. Нямаше да коментирам липсата на прилика между децата Кейн. 

   Анабет издиша с облекчение. 

   -Радвам се да те видя. 

   Тя прегърна Сейди. 

    С Картър се спогледахме. 

   -Хей, човече, - казах. – Няма да те прегърна. 

   - Това е добре, - каза Картър. – Съжелявам, че закъсняхме. Тази буря обърква локаторната ни магия. 

   Кимнах сякаш знаех какво беше локаторна магия. 

   -Значи, този ваш приятел, Сетне... той е като мръсно петно. 

   Сейди изсумтя. 

   -Не си виждал и половината. Случайно да ви е казал помагащ зъл монолог? Да е разкрил злите си планове, къде ще отиде сега, такива неща? 

   - Ами, той използва този свитък, Книгата на Тот. – казах. – Призова богинята кобра, погълна есенцията й и открадна червената й шапка. 

   - О Боже. – Сейди погледна към Картър. – Короната на Горен Египет ще е следваща. 

   Картър кимна. 

   -И ако успее да съедини двете корони... 

   - Ще стане безсмъртен. – преположи Анабет. – Наскоро  направен бог. Позле ще започне да поглъща всичката гръцка и египетска магия по света. 

   - Освен това ми открадна меча. – казах. – Искам си го обратно. 

   Тримата се втренчиха в мен. 

   -Какво? – казах. – Харесвам си меча. 

   Картър закачи извития khopesh и пръчката към колана си. 

   -Разкажете всичко което стана. В детайли. 

   Докато говорехме, Сейди промърмори нещо като заклинание и дъждът се наклони около нас, сякаш бяхме под огромен невидим чадър. Чист трик. 

   Анабет имаше по-добра памет, затова тя разказа повечето подробност за битката ни със Сетне... макар че, честно казано,  битката беше щедра. 

   Когато тя приключи, Картър коленичи и написа някакъв йероглиф в пръста. 

   -Ако Сетне вземе hedjet сме свършени. – каза той. – Ще оформи Короната на Птолемей и...

   - Задръж – казах. - Ниска толерантност за объркващи имена. Може ли да обясниш какво става с нормални думи? 

   Картър се намръщи. 

   -Рschent е двойната корона на Египет, ясно? Долната част е червената корона, deshret. Представлява Долното Кралство. Горната част е hedjet, бялата корона на Горното Кралство.

   - Носиш ги заедно и това означава, че си фараон на цял Египет. – добави Анабет.

   - Освен сега. – каза Сейди. – Нашия грозен приятел, Сетне, създава много специална pschent – короната на Птолемей.

   - Добре... – Още не разбирах, но имах чувството, че трябва поне да се преструвам, за да продължим.  – Но Птолемей не беше ли грък?

   - Да. – каза Картър. – Александър Велики превзема Египет. После умира. Неговия генерал, Птолемей, поема власта и се опитва да смеси гръцката и египетската религия. Той се обявява за бог-цар, като старите фараони, но Птолемей отива една стъпка по-нататък. Използва комбинация от гръцка и египетска магия, за да стане базсмъртен. Не се е получило, но..

   -Сетне е усъвършенствал формулата. – предположих. – Тази Книга на Тот му дава някаква първична магия.

   Сейди изръкопляска за мен. 

   -Мисля че го схвана. Сетне ще пресъздаде короната на Птолемей, но този път ще го направи правилно и ще стане бог.

   - Което е лошо. – казах.

   Анабет дръпна замислено ухото си. 

   -Така... коя беше тази богиня кобра? 

   - Уаджет. – каза Картър. – Пазителката на червената корона. 

   - И има пазител на бялата корона? – попита тя. 

   - Нехбет. – Картър го каза кисело. – Богинята лешояд. Не я харесвам много, но предполагам, че трябва да я спъсим от това да бъде погълната. Тъй като Сетне се нуждае от короната на Горното Кралство, най-вероятно ще отиде на юг за следващия ритуал. Това е нещо символично. 

   - Обикновено горе не е ли на север? – попитах. 

   Сейди се подсмихна. 

   - О, това щеше да е прекалено лесно. В Египет горе е юг, защото Нил тече от юг на север. 

   - Страхотно. – казах. – За колко на юг говорим – Бруклин? Антарктика? 

  - Не мисля, че ще отиде толкова надалече. - Картър се изправи на крака и огледа хоризонта. – Щабквартирата ни е в Бруклин. И предполагам, че Манхатън е  централа на гръцките богове? Преди много време чичо ни, Еймъс, намекна това. 

  - Е, да. – казах. – Планината Олимп витае над Емпайер Стейт Билдинг, така че...

  - Планината Олимп... - Сейди примигна. – Витае над... Разбира се. Защо не? Мисля, че това което брат ми се опитва да каже е, че ако Сетне иска да установи ново седалище на властта, смесвайки гръцко и египетско...

  - Ще намери място между Бруклин и Манхатън. – каза Анабет. – Като тук, Говернорс Айлънд. 

  - Точно. – каза Картър. – Ще трябва да започне ритуала за втората корона южно от тук, но не трябва да е много на юг. Ако бях него...

   - И се радваме, че не си. – казах. 

   - ... щях да остана на Говернорс Айлънд. Сега сме в северния край, така че...

   Погледнах на юг. 

   - Някой знае ли какво има от другата страна? 

   - Никога не съм била тук, - каза Анабет. - Но мисля че има зона за пикник. 

   - Прекрасно. – Сейди повдигна жезъла си. Върхът се разгоря с бял огън. – Някой да си представя пикник в дъжда? 

   - Сетне е опасен. – каза Анабет. – Не можем просто да го нападнем. Трябва ни план. 

   - Права е. – каза Картър. 

   - Един вид харесвам простото нападение. – казах. - Бързината е от съществено значение, нали? 

   - Благодаря.  – промърмори Сейди. 

   - Да си умен също е от значение. – каза Анабет. 

   - Точно. – каза Картър. – Трябва да решим как да атакуваме. 

   Сейди завъртя очи към мен. 

   - Точно както се опасявах. Тези двамата заедно.... ще ни премислят до смърт. 

   Чувствах се по същия начин, но Анабет имаше онзи раздразнен буреносен поглед в очите и помислих, че е по-добре да предложа компромис. 

   - Какво ще кажете да планираме докато ходим? – казах. – Можем да тръгнем на юг много бавно. 

   - Сделка. – каза Картър. 

   Тръгнахме надолу по пътя на старата крепост, покрай няколко модни тухлени сгради, които може да са били на квартални офицери през деня. Минахме през цяла мокра шир от футболни игрища. Дъждът още се стичаше, но магическият чадър на Сейди пътуваше с нас и държеше най-лошото от булята надалеч. 

   Анабет и Картър сравняваха бележки от изследванията, които бяха направили. Те говореха за Птолемей и смесването на гръцка и египетска магия. Колкото до Сейди, тя не проявяваше интерес към стратегията. Скачаше от локва на локва с кубинките си. Тананикаше си, въртеше се като малко дете и от време на време вадеше случайни неща от раницата си: восъчни животни, въже, парче тебешир, светложълта торба с бонбони. 

   Напомняше ми на някого...

   Тогава се сетих. Тя изглеждаше като по-млада версия на Анабет, но нервнеченето и енергичноста ми напомняха на... е, на мен. Ако Анабет и аз някога имахме дъщеря, тя щеше да бъде като Сейди. 

   Уау. 

   Не е като да не съм мечтал за деца преди. Имам предвид, срещаш се с някого около година и идеята трябва да е някъде в задната част на ума ти, нали? Но все пак... Аз съм едва на седемнадесет. Още не съм готов да мисля твърде сериозно за подобни неща. Освен това, съм полубог. На базата ден за ден, зает съм да се опитвам да остана жив. 

   Обаче, гледайки Сейди, можех си представя, че някой ден може би щях да имам малко момиче, което изглежда като Анабет и действа като мен - малко сладко пакостливо дете на полубог, скачащо из локви и сплескващо чудовища с магически камили. 

   Трябва да съм се втренчил, защото Сейди ми се намръщи. 

   - Какво? 

   - Нищо. – казах бързо. 

   Картър ме побутна. 

   - Слушаше ли? 

   - Да. Не. Какво? 

   Анабет въздъхна. 

   - Пърси, да ти обяснявам нещо, е като да уча морско свинче.

   - Хей, многознайке, не започвай с мен. 

   - Както и да е, водорасляк. Тъкмо казвахме, че трябва да комбинираме атаките си. 

   - Да комбинираме атаките си... – Потупах джоба си, но Въртоп още не се беше появил като писалка. Не исках да признавам колко нервен ме правеше това. 

   Разбира се, имах и други умения. Можех да правя вълни (буквално) и понякога дори да приятно пенлив ураган. Но меча ми беше голям част от това кой бях. Без него, се чувствах осакатен. 

   - Как ще комбинираме атаките си? 

   Картър придоби палав блясък в очите си, което го накара да изглежда повеч като сестра си. 

   - Ще обърнем стратегията на Сетне срещу него. Той използва хибридна магия – гръцка и египетска заедно, нали? Ще направим същото. 

   Анабет кимна.

   - Гръцките атаки не работят. Видя какво направи Сетне с меча ти. И Картър е сигурен, че нормални египетски също няма да са достатъчни. Но ако намерим начин да смесим силите си... 

   - Знаеш ли как да смесим силите си? 

   Обувките на Картър шляпаха в калта. 

   - Е... не точно. 

   - О, моля те! – каза Сейди. – Това е лесно. Картър дай пръчката си на Пърси. 

   - Защо? 

   - Просто го направи, скъпи братко. Анабет, помниш ли когато победихме Серапис? 

   - Точно така! – Очите на Анабет светнаха. – Взех пръчката на Сейди и тя се превърна в кама от божествен бронз, точно като онази която имах. Можеше да унищожи жезалът на Серапис. Може би можем да създадем друго гръцко оръжие от египетска пръчка. Добра идея, Сейди! 

   - Виждаш, че не ми нрябват часове планилане и проучване, за да съм блилянтна. Сега, Картър, ако обичаш. 

   Скоро след като взех пръчката, ръката ми се сви сякаш бях грабнал електрически кабел. Шипове на болка вдигнаха ръката ми. Опитах да пусна пръчката, но не можах. Сълзи изпълниха очите ми. 

   - Между другото, - каза Сейди. - Това може да боли малко. 

   - Благодаря. - Стиснах зъби. - Малко е късно за предупреждението. 

   Слоновата кост започна да тлее. Когато димът и агонията утихна, вместо пръчка държах меч от божествен бронз, който определено не беше Въртоп. 

   -Какво е това? – попитах. – Огромено е. 

   Картър подсвирна под носа си. 

   -Виждал съм такива по музейте. Това е kopis. 

   Вдигнах меча. Като други, които бях упитвал, не го чувствах правилно в ръцете си. Дръжката беше много тежкa за китката ми. Eдиничнoто острие беше извитo опасно, като гигантски нож въдица. Опитах внезапен удар и почти загубих равновесие. 

   -Не прилича на твоя. – казах на Картър. – Той не беше ли kopis?

   - Моят е khopesh. – каза Къртър. – Оригиналната египетска версия. Това което държиш е kopis – гръцки дизайн адаптиран от египетския оригинал. Подбен е на тези, които воините на Птолемей са използвали.

   Погледнах Сейди. 

   -Да не се опитва да ме обърка? 

   - Не. – каза тя бодро. – Той обърква без да се опитва. 

   Картър се удари с длан по челото. 

   -Това дори не беше объркващо. Как беше... ? Няма значение. Пърси, важното е, можеш ли да се биеш с този меч? 

   Срязах въздуха с kopis. 

   - Чувствам се сякаш се фехтовам със сатър за месо, но трябва да се справя. Ами вашите оръжия? 

   Анабет потърка глинените мъниста върху огърлицата си, както прави, когато мисли. 

   -Сейди, - каза тя. – тези магии с йероглифи, които използва на плажа Рокауей... кой от тях направи експлозията? 

   - Казва се... ами, всъщност не мога да кажа думата без да ви взривя. Задръж. - Сейди прерови раницата си. Извади един лист жълт папирус, писалка и бутилка мастило - предполагам, защото писалката и хартията ще бъдат не-египетски. Клекна, използвайки раницата си като импровизирано бюро и надраска с нормални букви: HA-DI. 

   - Това е добро заклинание. – съгласи се Картър. – Можем да ти покажем йероглифите, но освен ако не знаеш как да произнасяш думите на властта... 

   - Няма нужда. – каза Анабет. - Фразата означава експлозия? 

   - Малко или много. – каза Сейди. 

   - И можеш да напишеш йероглифа на свитък без да го задействаш? 

   - Точно. Свитъкът ще съхранява магията за по-късно. Ако прочетеш магията от папирус... е, това е дори по-добро. Повече поражение с по-малко усилие. 

   - Добре. – каза Анабет. – Имаш ли друг папирус? 

   - Анабет. – казах. – Какво правиш? Защото ако се забъркваш с експлодиращи думи... 

   - Успокой се. – каза тя. – Знам какво правя. Почти. 

   Тя клекна до Сейди, която й даде пресен лист папирус. 

   Анабет взе писалката и написа нещо на древногръцки: Κεραυνóω. 

   Като някой с дислексия, съм щастлив, ако мога да позная английските думи, но, като полубог, Древногръцкия е като програмиран в мозъка ми. 

   - Ke-rau-noh. – прочетох. - Взрив?

   Анабет ми се усмихна лукаво. 

   -Най-близкия термин, за който се сетих. Буквално означава поразяване с мълнии. 

   - Ооо, - каза Сейди. - Обичам да поразявам неща с мълнии. 

   Картър се втренчи в папируса. 

   -Мислиш, че може да призоваваме древногръцки думи, по същия начин както и йероглифи? 

   - Опита си заслужава. – каза Анебет. – Кой от вас е по-добър с този вид магия? 

   - Сейди. – каза Картър. - Аз съм по-скоро боен магьосник. 

   - Вид на гигантско пиле. – спомних си. 

   - Моя аватар е воин с глава на сокол. 

   - Все още си мисля, че можеш да получиш договор с KFC. Направи малко големи пари. 

   - Престанете, вие двамата. – Анабет подаде свитъка си на Сейди. – Картър, да направим размяна. Ще опитам твоя  khopesh, ти опитай шапката ми на Янките.

   Тя му хвърли шапката. 

   - Обикновено съм повече по баскетбола, но ... – Картър си сложи шапката и изчезна. - Уау, добре. Невидим съм, нали? 

   Сейди аплодира.

   - Никога не си изглеждал по-добре, скъпи братко. 

   - Много смешно. 

   - Ако успееш да се промъкнеш зад Сетне, може да успееш да го изненадаш и да отдалечиш короната от него. – предположи Анабет. 

   - Но ти каза, че Сетне е виждал през невидимоста ти. – каза Картър. 

   - Това бях аз. – каза Анабет. – Грък използваш гръцка магическа вещ. При теб може да работи по-добре... или най-малкото различно. 

   - Картър, - казах. – Единственото по-добро от гигантско пиле–човек, е гигантско невидимо пиле-човек. 

   Изведнъж земята се разтресе под краката ни. 

   Срещу полетата за футбол, в посока на южния край на острова, бяла светлина освети хоризонта.

   -Това няма как да е на добре. – каза Анабет. 

   - Не. – съгласи се Сейди. - Може би трябва да сме малко по-бързи. 

   Лешоядите имаха парти. 

   От линията на дърветата, до брега на острова се простираше кално поле. В основата на малък фар имаше няколко маси за пикник, сгушени сякаш за подслон. От другата страна на пристанището, Статуята на Свободата блестеше в бяло насред бурята, дъждовни облаци се бутаха около нея като вълни на разстояние от носа на кораб.

   В средата на двора за пикник шест големи черни лешояди се въртяха в дъжда, обикаляйки около нашия приятел Сетне. 

   Магьосникът си беше намерил нови дрехи. Беше с червено напушено яке – предполагам съответстващо на червената му корона. Неговите копринени панталони блестяха в червено и черно. Само за да се уверете, че видът му не беше твърде занижен, неговите мокасини бяха изцяло покрити с кристали. Той обикаляше наперено наоколо с Книгата на Тот, напяваше някакво заклинание, по същия начин както и преди това на крепоста. 

   -Той призовава Нехбет. – промърмори Сейди. – Наистина ми се искаше да не я виждам отново. 

   - Какво име е Нехзад, всъщност? – попитах. 

   Сейди се изкикоти.

   -Така я нарекох първия път когато я видях. Но, наистина, не е много мила. Облада баба ми, преследваше ме из Лондон... 

   - И така, какъв е планът? – попита Картър. - Може би флангова маневра? 

   - Или, - каза Анабет. - бихме могли да се опитаме да му отвлечем вниманието... 

   - Действаме! – Сейди се спусна в сечището с жезъла си в едната ръка и гръцкия свитък в друга. 

   Погледнах Анабет. 

   -Новата ти приятелка е страхотна! 

   След това последвах Сейди. 

   Плана ми беше прост: тичам до Сетне и го обивам. Дори и с тежкия ми нов меч, изпреварвах Сейди. Два лешояда се гмурнаха към мен. Срязях ги от въздуха. 

   Бях на метър и половина от Сетне, представяйки си как го срязвам на половина, когато той се обърна и ме забеляза. Магьосникът изчезна. Острието ми разряза въздуха. 

   Препънах се, без баланс и ядосан. 

   Десет стъпки вляво, Сейди преби лешояд с жезъла си. Птицата експлодира в бял пясък. Анабет изтича към нас, казвайки ми един от онези дразнещи изрази като, „Ако умреш, ще те убия“. Картър, невидим, не можеше да се види. 

   С гръм от бял огън, Сейди взриви друг лешояд от небето. Останалите птици се разпръснаха в бурята. Сейди прегледа областта за Сетне. 

   - Къде е кльощавия стар трол? 

   Кльощавият стар трол се появи точно зад нея. Той каза една дума от свитъка си с неприятни изненади и земята ехплодира. 

   Когато възстанових сетивата си, все още бях прав, което беше малко чудо. Силата на магията ме отблъсна от Сетне, така че обувките ми бяха направили окопи в калта. 

   Погледнах нагоре, но не можах да намеря смисъл в това, което виждах. Земята около Сетне се беше откъснала, образувайки  триметров кръг, разделена като шушулково семе. Струйки мръсотия излизаха навън и замръзваха във въздуха. Пипалата червен пясък се навиха около краката ми и докоснаха лицето ми, докато се разпространяваха навсякъде. Изглеждаше така сякаш някой е спрял времето, докато са изтрелвали червена кал от гигантска салатена фабрика. 

   Сейди лежеше на земята от ляво, краката й бяха заровени под слой от кал. Тя се бореше, но не успяваше да се измъкне. Не можеше да стигне жезъла си. Свитъкът в ръката й беше кален парцал. 

   Пристъпих към нея, но пясъкът ме избута назад. 

   Някъде зад мен, Анабет ми изкрещя името. Обърнах се и я видях точно извън зоната на взрива. Опита се да влезе, но глинените пипала се преместиха, за да я блокират, натрошаващи всичко наоколо като октоподско оръжие. 

   Нямаше следа от Картър. Можех само да се надявам, че и той не се е хванал в глупавата мрежа от летяща мръсотия. 

 -Сетне! – изкрещях. 

   Магьосникът почисти реверите на сакото си. 

 - Наистина трябва да спреш да ме прекъсваш, полубог. Нали знаеш, короната deshret първоначално е била подарък за фараоните от бога на земята Геб. Може да се защитава с някои готини земни магии! 

   Стиснах зъби. Анабет и аз наскоро се бихме с Гея, Майката Земя. Още кално магьосничество беше последното нещо, което ми бе необходимо. 

   Сейди се напрегна, краката й все още бяха покрити с кал. 

 - Почисти цялата тази мръсотия точно сега, младежо. След това ни дай короната и си отиди в стаята. 

   Очите на магьосника проблеснаха. 

 - А, Сейди.  Възхитителна както винаги. Къде е брат ти? Да не съм го взривил случайно? Може да ми благодариш по-късно. Точно сега, трябва да се захващам за работа. 

   Той се обърна с гръб към нас и възобнови пеенето си. 

   Вятърът задуха по-силно. Дъждът заваля около него. Плаващите линии от пясък започнаха да се разбъркват и да се местят. 

   Успях да пристъпя напред, но беше като да газя през мокър цимент. Зад мен, Анабет нямаше по-голям късмет. Сейди успя да освободи единия от краката си, но не й кубинката. Тя прокле по-лошо от моя безсмъртен приятел кон Арион (което значи доста зле) докато изтегляше кубинката си. 

   Странното земно заклинание на Сетне отслабваше, но не достатъчно бързо. Бях успял да направя само още две крачки, когато Сетне завърши заклинание си. 

   Пред него, струйка тъмнина прерастна във формата на царствена жена. В яката на черната й рокля имаше избродирани рубини. Златни ленти кръжаха около ръцете й. Лицето й имаше властно, вечно качество, което се бих научил да разпознавам. Това означаваше: аз съм богиня; справи се с това. На върха на сплетена й черна коса беше кацнала бяла косуновидна корона, и не можех да не се чудя защо мощно безсмъртно същество би избрало да носи шапка с формата на кегла за боулинг. 

 -Ти! - тя се озъби на Сетне. 

 - Аз! – съгласи се той. - Прекрасно е да те видя отново, Нехбет. За съжаление не разполагаме с много време за разговори, но не мога да държа тези смъртни приковани завинаги. Ще трябва да съкратим това. Дай ми hedjet, моля. 

    Богинята на лешоядите разпространи ръце, които прераснаха в черни криле.  Въздухът около нея стана черен като пушек. 

- Не отстъпвам пред новобранци като теб. Аз съм пазителя ня короната, щита на фараона, аз съм... 

 - Да, да – каза Сетне. – Но си отстъпвала на новобранци много пъти. Историята на Египет всъщност е списък от новобранци, пред които си отстъпила. Затова ми дай короната. 

   Не знаех, че лешоядите могат да съскат, но Нехбет го направи. От крилата й се дигна дим. 

   Навсякъде около поляната земната магия на Сетне се развали. Червените пипала пясък паднаха на земята със силно пльок и изведнъж можех да се движа отново. Сейди опита да се изправи. Анабет се затича към мен. 

   Сетне не изглежзаше обезпокоен от нас. 

   Той даде на Нехбет имитация на лък. 

 -Много впечатляващо. Но гледай това! 

   Нямаше нужда да чете от свитъка този път. Той извика комбинация от гръцки и египетски – думи, които познах от магията, която беше направил при крепоста. 

   Заключих очи с Анабет. Мога да кажа, че мислехме едно и също нещо. Не можехме да остави Сетне да консумира богинята. 

   Сейди повдигна калното парче папирус. 

-Анабет, с Пърси разкарайте Нехбет от тук. Вървете! 

   Нямаше време за спорене. Анабет и аз изтичахме при богиня като Лайнбекъри и я избутахме през полето, далеч от Сетне. 

   Зад нас Сейди извика: 

-         Ke-rau-noh!

   Не успях да видя експлозията, но сигурно е била впечатляваща. 

   С Анабет бяхме изхвърлени напред. Кацнахме върху Нехбет, която нададе възмутен крясък. (Между другото, не бих препоръчал да пълните възглавницата си с лешоядски пера. Не са много удобни.) 

   Успях да се изправя. Там където Сетне беше стоял, имаше пушещ кратер. 

   Косата на Сейди бе опърлена по върховете. Свитъка й беше изчезнал. Очите й бяха пълни с изненада. 

 -Това беше брилянтно. Улучих ли го? 

 - Не! - Сетне се появи на няколко крачки, препъваше се малко. Дрехите му тлееха, но той изглеждаше по-скоро замаян отколкото наранен. 

   Той коленичи и вдигна нещо конусовидно и бяло... короната на Нехбет, която сигурно е паднала докато сме я бутали. 

 - Благодаря за това. - Сетне разпери ръце триумфално: с бялата корона в едната ръка и Книгата на Тот в другата. - Сега, докъде бях? А, вярно! Консумирането на всички вас! 

   От другата страна на полето, гласът на Картър изкрещя: 

- STAHP! 

   Предположех, че stahp е всъщност дума на древноегипетски. Кой знае? 

   Светло син йероглиф прекоси въздуха и отрязя дясната ръка на Сетне от китката. 

   Сетне изпищя от болка. Книгата на Тот падна в тревата. 

   На двайсет кречки от мен, Картър се появи от нищото, държейки шапката на Анабет. Не беше в режим на гигантско пиле, но тъй като току-що бе спасил живота ни, нямаше да се оплаквам. 

   Сетне погледна към Книгата на Тот, която беше все още в отсечената му ръка, но се хвърлих напред, пъхнал острието на новия си меч под носа му. 

 -Не мисля така. 

   Магьосникът изръмжа.

 -  Тогава вземи книгата! Вече не ми трябва! 

   Изчезна във вихър от тъмнина. 

   На земята зад мен, богинята лешояд Нехбет се замята и избута Анабет настрана. 

 - Махни се от мен! 

 - Хей, госпожо... - Анабет се изправи - Опитвах се да те предпазя от унищожение. Пак заповядай. 

Богинята на лешоядите се изправи на крака. 

Не изглеждаше чак толкова впечатляващо, без короната си. Прическата й бе салата от кал и трева. Черната й рокля се бе превърнала в престилка от пера. Изглеждаше сбръчкана и прегърбена с врата й стърчащ като... е, на лешояд.  Всичко, което й бе необходимо беше картонена табела, гласяща: „БЕЗДОМНА, ВСИЧКО ПОМАГА“ и щях да й дам излишните си дребни. 

 - Вие нещастни деца, - измърмори тя. – Можеше да унищожя този магьосник! 

 - Едва ли, - казах. – Преди няколко минути гледахме гледахме как Сетне вдишва богинята кобра. Тя беше доста по-впечатляваща от теб. 

Нехбет присви очи. 

 -Уаджет? Вдишал е Уаджет? Кажи ми всичко.

 Картър и Сейди се присъедини към нас, докато информирахме богинята за случилото се досега. 

 Когато свършихме, Нехбет проплака от възмущение. 

 - Това е неприемливо! Уаджет и аз бяхме символи на единството в Древен Египет. Бяхме почитани като Двете дами! Това парвеню, Сетне е откраднал другата ми дама!

  - Е, не те взе, - каза Сейди. – Което, предполагам е добре.  

   Нехбет се озъби, със зъби, които бяха остри и червени като редица от малки лешоядски клюнове.

 - Вие Kейн. Трябваше да се досетя, че ще бъдете включени. Винаги се натрапвате в божествените дела.

  - О, значи сега е по наша вина? - Сейди вдигна жезъла си. - Чуй сега, миши дъх... 

 - Да се съсредоточим. – каза Картър. – Поне имаме Книгата на Тот. Спряхме Сетне от поглъщането на Нехбет. Така че, каква е следващата стъпка на Сетне и как да го спрем? 

 - Той има и двете части на pschent! – каза богинята лешояд. – Без есенцията ми бялата корона не е толкова могъща, колкото може да бъде, вярно, но е достатъчна за целите на Сетне. Нужно е само да завърши обожествяващата церемония  докато носи короната на Птолемей. Тогава ще стане бог. Мразя, когато смъртните стават богове! Винаги искат тронве. Построяват крещящи дворци. Не спазват правилата в салона на боговете. 

 - Салон на боговете? – попитах. 

 - Трябва да го спрем! – извика Нехбет. 

   Сейди, Картър, Анабет и аз си разменихме неспокойни погледи. Попринцип, когато някой бог казва, "Ние трябва да го спрем", това означава: "Вие трябва да го спрете, докато аз седя и се наслаждавам на студена напитка."  Но Нехбет изглеждаше сериозна да се присъедини към бандата. 

   Това не ме направи по-малко нервен. Опитвам се да се избягвам съюзи с богини, които ядат убито на пътя. Това е една от моите лични граници. 

   Картър клекна. Той извади Книгата на Тот от отрязаната ръка на Сетне. 

 -Можем ли да използваме свитъка? Съдържа могъща магия. 

 - Ако е така, - каза Анабет. – Защо Сетне ще го оставя зад себе си? Мислех, че е ключ към безсмъртието му. 

 - Каза, че е свършил с нея. - Спомних си. - Предполагам, че един вид е издържал тест, затова е  захвърлил бележките си. 

   Анабет изглеждаше ужасена. 

 - Луд ли си? Изхвърляш бележките си след тест? 

 - Не го ли правят всички, Мис Мозък? 

 - Хора! - Прекъсна ни Сейди. - Ужасно сладко е да ви гледаме как се нападате един друг, но имаме работа. – Обърна се към Нехбет. – Сега, Ваше Прочистващо височество, има ли начин да спрем Сетне? 

   Нехбет нави ноктите си.  

- Възможно е. Все още не е пълен бог. Но без короната, силите ми се значително намалели. 

 - Ами Книгата на Тот? – попита Сейди. – Може да не е достатъчна за да се използва срещу Сетне, но ни помогна да победим Апоп. 

   При споменаването на това име, лицето на Нехбет пребледня. Три пера паднаха от роклята й. 

 - Моля те, не ми напомняй за тази битка. Но си права. Книгата на Тот съдържа заклинание за лишаване на боговете от свобода. Ще отнеме много концентрация и подготовка...

   Картър се изкашля. 

 - Предполагам, че Сетне няма да стои мирно и тихо, докато ние се приготвим. 

 - Не. – съгласи се Нехбет. – Най-малко трима от вас ще трябва да заложат правилния капан. Кръгът трябва да бъде начертан. Въжето трябва да бъде омагьосано. Земята трябва да бъде осветена. При другите части на магията ще трябва да се импровизира. Мразя магията на Птолемей. Смесването на гръцка и египетска сила е отвратително. Въпреки това... 

 - Работи. – каза Анабет. – Картър можеше да става невидим, използвайки шапката ми. Експлодиращия свитък на Сейди най-малкото замая Сетне. 

 - Но ще ни трябва повече. – каза Сейди. 

 - Да... - Богинята на лешоядите фиксира очите си върху мен, сякаш бях вкусен мъртъв опосум от страната на магистралата. - Един от вас ще трябва да се бори със Сетне и го държи небалансиран, докато останалите подготвят капана. Имаме нужда от много мощна хибридна атака, мерзост, която дори Птолемей не би одобрил. 

 - Защо ме гледаш? – попитах. - Аз не съм мерзост. 

 - Ти си син на Посейдон, - отбеляза богинята - Това би била най-неочакваната комбинация. 

 - Комбинация? Какво... 

 - О, не, не, не. - Сейди вдигна ръце. Тя изглеждаше ужасена, а не исках да знам за нищо, което може да уплаши това момиче. – Нехбет, не може да си сериозна. Искаш да приеме полубог? Той дори не е магьосник. Няма кръвта на фараоните! 

   Картър се намръщи. 

 - Ето го смисъла, Сейди. Пърси не е обичайния приемник. Ако сдвояването проработи, може да е много могъщ. 

 - Или може мозъкът му да се стопи! – каза Сейди. 

 - Чакай, - каза Анабет. - Предпочитам гаджето ми с нестопен мозък. За какво всъщност говорим? 

   Картър завъртя шапката на Янките към мен. 

 -Нехбет иска Пърси да й бъде приемник. Това е един от начините египетските богове да присъстват в света на смъртните. Могат да обитават телата на простосмъртните. 

   Стомахът ми се сви. 

 - Искаш тя... - Посочих разчорлената стара богиня лешояд. - да ме обитава? Това звучи... 

   Опитах да се сетя за дума, която ще предаде цялото ми отвращение, без да обидя богинята. Провалих се. 

- Нехбет... - Анабет пристъпи напред - съедини се с мен. Аз съм дете на Атина. Може и да съм по-добра... 

 - Абсурдно! - каза богинята подигравателно. - Умът ти е твърде хитър, момиче - твърде упорит и интелигентен. Няма да мога да те направлявам толкова лесно.  

 - Да ме направляваш? - Възразих аз. - Хей, госпожо, не съм Тойота. 

 - Моят домакин се нуждае от определено ниво на простота, - продължи богинята. - Пърси Джаксън е перфектен. Той е мощен, все още съзнанието му не е прекалено претъпкано с планове и идеи. 

 - Еха, - казах. - Наистина чувствам любовта тук. 

   Нехбет се нахвърли върху мен. 

-Нямаме време за спорове! Без физическа опора, не мога да остана в света на смъртните много по-дълго. Ако искаш да спреш Сетне да стане безсмъртен, ти трябва силата на бог. Трябва да действаме сега. Заедно, ще възтържествуваме! Ще пируваме върху с на парвеню магьосника! 

   Преглътнах. 

 - Всъщност се опитвам да намаля пируването с трупове. 

   Картър ми даде симпатичен поглед, който само ме накара да се чувствам по-зле. 

 - За съжаление, Нехбет е права. Пърси, ти си най-добрият ни шанс. Със Сейди не можем да бъдем домакини на Нехбет дори ако тя искаше. Вече имаме богове покровители. 

 - Които, удобно, са си отишли мълчаливо, - отбеляза Сейди. – Уплашени от засмукване на есенциите им, предполагам. 

   Нехбет фиксирана бляскавите си черни очи върху мен. 

 - Съгласен ли си да ме приютиш, полубог? 

   Можех да измисля един милион начини да каже не. Думата да просто нямаше да мине през устните ми. Погледнах към Анабет за подкрепа, но тя изглеждаше толкова разтревожена, колкото се чувствах. 

 - Н - Не знам, Пърси, - призна тя. - Това е извън рамките ми. 

   Изведнъж бурята се появи със съсък. В зловещата задушна тишина, червена светлина светна по средата на острова, като че ли някой е запалил огън върху полетата за футбол. 

 - Това трябва да е Сетне, - каза Нехбет. - Той е започнал възнесението си до божество. Какъв е отговорът ти, Пърси Джаксън? Това ще работи правилно само ако си съгласен. 

   Поех си дълбоко дъх. Казах си, че да бъда домакин на богиня не може да е по-лошо, от всички други странно ужасни неща, които бях правил в кариерата си на полубог... Освен това, приятелите ми имаха нужда от моята помощ. И не исках този кльощав имитатор на Елвис, да се превърне в бог и да изгражди замък в моя квартал. 

 - Добре, - казах. 

   Нехбет се разтвори в черен дим. Тя се въртеше около мен - ълнеше ноздрите ми с мирис на вряща смола. 

   Какво е усещането да се сливаш с бог? 

   Ако искате всички подробности, прочетете моя лаещ преглед. Не чувствам, че искам да го правя отново. Давам на опита половин звезда. За сега, нека просто кажем, че да бъда обладан от богиня лешояд е дори още по-тревожно, отколкото си представях. 

   Хиляди години спомени заляха съзнанието ми. Видях пирамиди, издигащи се от пустинята, слънце блестящо над река Нил. Чух жреци да скандират в прохладните сенки на храм и помирисах смирна и тамян във въздуха. Извисих се над градовете на Древен Египет, като обикалях около двореца на фараона. Бях богинята лешояд Нехбет - покровителка на царя, щит на силните, бедствие за слабите и умиращите. 

   Имах и изгарящо желание да си намеря хубав топъл труп на хиена, придържайки лицето си там и...  

   Добре, в общи линии не бях себе си. 

   Опитах да се съсредоточа върху настоящето. Вгледах се в обувките си... същия стар чифт на Брукс, с жълта връзка за обувки от ляво и с черна връзка отдясно.Вдигнах меча, за да се уверя, че все още мога да контролирам мускулите си. 

   „Отпусни се, полубог. - Гласът на Нехбет проговори в ума ми. - Нека да поема отговорност.“ 

    - Не мисля така, - казах на глас. Олекна ми, че гласът ми все още звучеше като гласа ми. - Правим това заедно или не не го правим изобщо. 

   - Пърси? – попита Анабет. – Добре ли си? 

   Да гледам към нея беше заблуждаващо. "Пърси" часта от мен, видя обичайното ми страхотно гадже. "Нехбет" часта в мен видя една млада жена, заобиколена от мощно ултравиолетово излъчване - белега на гръцки полубог. Гледката ме изпълни с презрение и страх. (За протокола: Имам си собствен здравословен страх от Анабет. Ритали ми е задника повече от един път. Но презрение? Не толкова. Това беше Нехбет.) 

   -Добре съм. – казах. - Говорех на лешояда в главата ми. 

   Картър вървеше в кръг около мен, намръщен сякаш бях абстрактна скулптура. 

   - Пърси, опитайте се да намериш баланс. Не й позволявай поеме контрол, но и не се бий с нея. Като да се надбягваш в трикрако състезание. Трябва да си в ритъм с партньора си. 

   - Но ако трябва да избираш, - каза Сейди. - я ударя и остани в контрол. 

   Изръмжах. 

- Глупаво момиче! Не ми казвай... - Принудих устните ми да се затворят. Вкусът на гниещ чакал изпълни устата ми. - Съжаляваме, Сейди, - успях да кажа, - Това беше Нехбет, не аз. 

  - Знам. - Изражението на Сейди се стегна. - Иска ми се да имахмe повече време, за да свикнеш с приютяването на богиня. Въпреки това...

Друга червена светкавица освети върховете на дърветата. Колкото по-скоро тази богиня излезе от главата ми, толкова по-добре, - Казах. - Нека да отидем и да разбием лицето на Сетне.  

   Сетне наистина не можеше да вземе решение за гардероба си. 

   Той вървеше наперено около футболното игрище в черни панталони, накъдрена бяла риза и бляскаво лилав шлифер - всички от които се сблъскаха с новата му комбинирана червено - бяла корона. Той изглеждаше като Пренс от една от старите обложки на майка ми и, ако се съди по магически светлини, въртящи се около него, Сетне се готвеше да купонясват сякаш беше 1999 Преди Общата Ера. 

   Това че имаше само една ръка, като че ли не го притесняваше. Махна по своя диригентски, възпявайки на гръцки и египетски докато мъглата нарастваше в краката му. Изблици на светлина танцуваха и подскачаха около него, сякаш хиляди деца пишеха имената си с искрящи очи. 

   Не разбирах какво гледам, но Нехбет разбираше. Със зрението й опознах Дуат - магическите измерения, които съществуват под света на смъртните. Видях слоеве от реалността, като слоевете на нажежено многоцветно желе, дълбоко надолу в безкрайността. На повърхността, където смъртните и безсмъртните светове се срещаха, Сетне беше превърнал Дуат в буря - - избиващи вълни цвят и пенливи бели облачета дим. 

   След приключението на Анабет на плаж Рокауей, тя ми каза колко плашещо е било да види Дуат. Чудеше се дали египетския Дуат някак си е свързан с гръцката представа за Мъглата - магическа завеса, която държи смъртните далече от богове и чудовища. 

   С Нехбет в съзнанието ми, знаех отговора. Разбира се, че Мъглата е била свързана. Мъглата беше просто гръцко име за най-горния слой между световете - слоят, който Сетне сега раздробяваше. 

   Би трябвало да съм ужасен. Виждайки света във всичките му безкрайни нива е достатъчно, за да получиш някой световъртеж. 

   Но бях изпускан в океаните. Бях свикнал да плавам в дълбините с безкрайни термични пластове около мен. 

   Също така, Нехбет не беше лесна за впечатляване. Беше виждала почти всичко през хилядолетията. Умът й беше студен и сух като вятъра в пустиня през ноща. За нея, света на смъртните бе една постоянно променяща се пустош, осеяна с труповете на мъже и техните цивилизации. Нищо не бе продължило. Прегязеното на пътя беше всичко, което чакаше да се случи.  Що се отнася до Дуат, той винаги се разбиваше, изпращайки магията като слънчеви изригвания в света на смъртните.  

   И все пак, и двамата бяхме обезпокоени от начина, по който Сетне разкъсваше мъглата. Той не просто я манипулираше. Магьосникът го правеше през цялото време. Сетне обираше Дуат. Където и да стъпеше, лъчи излизаха навън, разцепвайки слоевете на магическото царство. Тялото му смучеше енергия от всяка посока, унищожавайки границите между Дуат и света на смъртните, между гръцката магия и египетската магия - бавно го правеше безсмъртен. В този процес, той правеше дупка в космическия ред, която можеше никога да не се затвори. 

   Магията му ни дръпна - Нехбет и мен - подтиквайки ни да се откажем и да се разтворим в новата си славна форма.    

   Не исках да ме поглъщат. Нито пък  богинята лешояд. Нашата обща цел ни помогна да работим заедно. 

    Марширувах през полето. Сейди и Анабет се разпръснаха отдясно. Предположих, че Картър беше някъде от лявата ми страна, но той отново беше невидим, така че не можех да бъда сигурен. Фактът, че не мога да го открият, дори със супер сетивата на лешояда Нехбет, ми вдъхна надеждата, че Сетне също няма да го види.

   Може би, ако държах Сетне зает, Картър щеше бъде в състояние да отреже другата му ръка. Или краката му. Бонус точки за главата му. 

    Сетне спря да напява, когато ме видя. 

   - Страхотно! - Той се ухили. - Донесъл си и лешояда с теб. Благодаря! 

   Не беше реакцията, на която се надявах. Продължавам да чакам деня, в който лошият ме вижда и крещи, "Отказвам се!" Но това не се е случило все още. 

   -Сетне, пусни короната. - Вдигнах kopis, които не чувствах тежък с мощността на Нехбет  преминаваща през мен. - Предай се, и може да се измъкнеш жив. В противен случай...

   - О, много добре! Много заплашително! И приятелите ти си тук ... Нека позная. Занимаваш ме, докато те подготвят някои невероятни капани, за да хванат наскоро направен бог? 

   - Все още не си бог.

   Той махна с ръка на коментара. 

   - Предполагам, че Картър се спотайва наоколо, плах и невидим? Здравей, Картър! 

   Ако Картър беше наблизо, не отговори. Умно момче. 

   Сетне вдигна остатъка от китката си. 

   - Където и да си, Картър, бях впечатлен от магията на ръчното рязане. Баща ти би се гордял. Това е, което има значение за теб, нали? Да направишбаща си горд? Но мисля, че това би било възможно, ако се присъединиш към мен. Имам намерение да променя правилата на играта. Ние може да върнем баща ти обратно към живота - имам предвид реалния живот, а не ужасния половин живот, който има в подземния свят. Всичко е възможно, след като стана бог! 

   Мъглата около китката на Сетне се втвърди в нова ръка. 

   - Какво ще кажеш, Картър? 

   Над магьосникa, въздухът трептеше. Гигантски син юмрук с размерите на хладилник се появи над главата на Сетне и го удари в земята като пирон в мека дървесина. 

     - Казвам не. 

   Картър се появи през полето, с шапката на Анабет в ръката му.Вгледах се в короната на Птолемей - единствената част от Сетне, която все още се виждаше над земята.

    - Трябваше да изчакаш, -  Казах на Картър.  - Да сложиш капана.  Да ме оставиш да се справя със Сетне. 

      Картър сви рамене. 

   - Той не трябваше да замесва баща ми.

    - Това няма значение! - Каза Анабет. - Вземете короната! 

   Разбрах, че е права. Бях готов да действам, но не и Нехбет и имах момент на парализа. Богинята искаше шапката си обратно. Но аз хвърлих един поглед към зловещия блясък на короната, спомних си начина, по който богинята кобра беше изядени и реших, че не искам да докосвам короната без латексови ръкавици и може би костюм против опасни материали. 

   Преди с Нехбет да бяхме могли да разрешим различията си, земята избоботи. 

      Сетне стана от земята, като от асансьорна платформа и се втренчи в Картър. 

   - Предложих ти невероятно справедлива оферта, и ти ме удари с гигантски юмрук? Може би баща ти не би се гордял, в края на краищата. 

   Лицето на Картър се изкриви. Цялото му тяло блестеше със синя светлина. Той левитира над земята, докато аватара на Хор се оформяше около него. 

   Сетне не изглеждаше притеснен. Той вдигна наскоро оформените си пръсти в жеста: ела тук  и аватара на Картър се разби. Синята светлина се завихри към Сетне и бе погълната от нарастващата му аура. Картър се срина неподвижен върху мократа земя. 

   - СЕТНЕ!  - извика Сейди, размахвайки жезъла си. - Насам, малка невестулка!

   Тя оцели магьосника със струя от бял огън. Сетне я хвана с гърдите си и абсорбира енергията. 

   - Сейди, скъпа, - смъмри я той. - Не се сърди. Картър винаги е бил скучния. Наистина не искам да го даря с вечен живот. Но ти - защо не работиш с мен, а? Ние можем да се забавляваме! Разкъсвайки вселената, унищожавайки на нещата, които виждаме! 

   - Това е - това не е честно, - каза Сейди, гласът й трепереше. - Изкушаваш ме с унищожение. 

   Опита да възстанови обичайния си дързак тон, но очите й остана върху Картър, който все още не се движеше. 

   Знаех, че трябва да направя нещо. Имахме план ... Но не можех да си го спомня. Богинята на лешоядите в главата ми летеше кръгове на автопилот. Дори Анабет изглеждаше, сякаш се опитвала да се концентрира. Да бъдеш толкова близо до Сетне беше като да стоиш до водопад. Белия му шум заглуши всичко. 

   - Знаеш, - продължи Сетне,сякаш планирахме парти заедно,-  Мисля, че този остров ще бъде перфектен. Двореца ми ще бъде точно тук, в новия център на вселената!

- Кално футболно игрище. – отбеляза Анабет. 

- О, хайде сега, дете на Атина! Можеш да видиш възможностите. Този стар глупак Серапис имаше правилната идея: да събере цялата мъдрост на Гърция и Египет заедно на едно място и да използва тази власт, за да управлява света! С изключение на това, че Серапис не е имал моето виждане. Ще консумирам старите пантеони - Зевс, Озирис, всички тези прашни божества. Кой се нуждае от тях? Аз просто ще вземе парченца, които мога да използвам от всички от тях. Ще стана глава на една нова раса от богове. Хората ще идват тук от всички краища на света, за да правят предложения и да купуват сувенири. 

- Сувенири? - Казах аз. - Искаш безсмъртие, за да можеш да продаваш тениски? 

- И снежни глобуси! - Сетне имаше замечтан поглед в очите си. - Обичам снежни глобуси. Както и да е, има място за повече от един нов бог. Сейди Кейн - ще бъдеш съвършена. Знам, че обичаш да нарушават правилата. Нека да нарушим всички! Твойте приятели могат да дойдат също!

 Зад магьосника, Картър изпъшка и започна да се размърдва. 

Сетне погледна с отвращение. 

 - Не е мъртъв, все още?  Ами ... предполагам, че може да го включва в плановете ни. Въпреки че, ако предпочиташ, Сейди, със сигурност може да го довърша. 

   Сейди извика гърлено. Тя пристъпи, но Анабет я хвана за ръката. 

- Бий се умно, - каза Анабет. - Не ядосано.

 Съвета приет, -  каза Сади, макар че ръцете й все още трепереха от ярост. - Но ще направя и двете.

   Тя развя Книгата на Тот. Сетне само се засмя. 

 - Сейди скъпа, знам как да се защитя от всяка магия в тази книга.

 -  Няма да спечелиш,-  настоя Сейди. - Няма да вземеш нещо друго от никого! 

   Тя започна да припява. Анабет повдигна взетия назаем khopesh, готовd да я защити.

  - Е, добре. -  Въздъхна Сетне. - Предполагам, че ще искате това обратно.

  Тялото на Сетне започва да свети. Благодарение на Нехбет, разбрах, какво щеше да се случи за части от секундата, преди да го е направил, което ни спаси живота.Картър още се бореше да стане, когато извиках, 

  - ЛЕГНИ! 

   Той падна като чувал с камъни.

   Огнен пръстен експлодира около Сетне. 

   Изхвърлих меча си и се хвърлих пред момичетата, разпространявавайки ръце във вратарски стил. Щит лилава светлина ме заобиколи и пламъците  минаха безобидно над полупрозрачни крила, които се разшириха от двете ми страни. С новите си аксесоари бях в състояние да предпазя Сейди и Анабет от най-лошото. 

   Свалих ръце. Гигантските крила се прибраха. Краката ми, плаващи на разстояние от земята, сега бяха затворени в големи призрачни крака с по три дълги пръсти на птица. 

   Когато разбрах, че се нося в центъра на гигантски нажежен лилав лешояд, първата ми мисъл беше: Картър никога няма да спре да ме дразни за това. 

   Втората ми мисъл беше: О, богове. Картър.

   Сейди трябва да  го е видяла в същото време когато и аз. Тя изпищя. 

   Огънят бе почернил цялото поле, веднага обърна мократа кал в напукана глина. Мъглата и магическите светлини бяха изгорени надалеч. Моят нов меч беше линия от разтопен бронз на земята. Картър лежеше точно там, където бе паднал, обвит в дим, косата му беше овъглена, лицето му бе червено и с мехури. 

      Страхувах се от най-лошото. После пръстите му потрепнаха. Той изграчи звук, като "Гъг", и аз можех да дишам отново.

   - Благодаря на боговете, -  каза Анабет. 

    Сетне изчетка пепел от лилавия си шлифер. 

- Е, можете да благодаря на боговете, ако искате, но те няма да са наоколо по-дълго. Още няколко минути и магията ми ще започне да бъде необратима. Сега, Пърси, моля махни този глупав аватар, преди да го отнема от вас. И, Сейди, предлагам ти да ми дадеш Книгата на Тот, преди да се нараниш. Няма магия, която да прочетеш и да ми навреди. 

 Сейди пристъпи напред. Оранжевитекичури в косата й се обърнаха рязко към лицето й. Очите й станаха стоманени, карайки я да изглежда още повече като младата Анабет. 

  - Никое, което мога да прочета, - съгласи Сейди. - Но имам приятели.

   Тя подаде на Книгата на Тот на Анабет, която примигна от изненада. 

  - Хм ... Сейди? 

      Сетне се подсмихна. 

  - Какво ще направи тя? Може да е умна, но не може да чете древноегипетски. 

   Сейди стисна ръката на Анабет. 

   - Госпожице Чейс. -  каза тя формално, - Имам една дума за вас. 

   Тя се наведе и прошепна нещо в ухото на Анабет. 

    Лицето на Анабет се трансформира. Само веднъж,съм я виждал с такъв израз на чисто учудване: когато видя дворците на боговете на Олимп. 

   Сейди се обърна към мен. 

   - Пърси ... Анабет има работа за вършене. Трябва да стигна до брат си. Защо не забавляваш нашия приятел Сетне? 

   Анабет отвори свитъка. Започна да чете на египетски. Светещи йероглифи отплуваха от папируса. Те се завъртяха във въздуха около нея, смесвайки се с гръцки думи, сякаш Анабет е добавила собствен коментар за магията. 

   Сетне изглеждаше още по-изненадан от мен. Той издаде удушен шум в задната част на гърлото си. 

  - Това не е ... Чакай сега. Не! 

   Той вдигна ръце, за да хвърли някое заклинание. Неговата корона започна да свети. Имах нужда да се движа, но Нехбет не помагаше. Тя беше прекалено фокусирана върху Картър, който миришеше вкусно.

   "Слаб е, -  тя прошепна в съзнанието ми. - Скоро и мъртъв. Слабият трябва да умре." Гневът ми даде надмощие. Картър Кейн беше мой приятел. Не бих седял, докато приятелят ми почине. 

   "Движение, -  казах на Нехбет." И поех контрол над лешоядския аватар. 

    Преди Сетне да може да каже заклинание, го хванах в моите спектрални нокти и го отведох в небето. 

      Сега ... Аз живея и дишам странност. Това си върви с територията, когато си полубог. Но все още има моменти, които ме изненадват: като, когато летя във вътрешността на гигантски нажежен лешояд, пляскайки с ръце, за да контролирам измислени крила, като държа почти безсмъртен магьосник в ноктите си ... всичко за да мога да открадна шапката му.

   Тази шапка, освен това, не искаше д се свали. 

   Закръжих в бурята, разклащайки Сетне, опитвайки се да сваля короната от главата му, но пича трябва да я е закрепил към прическата си с лепило. 

   Той ме замери с огън и проблясъци от светлина. Моята птица екзоскелет отбиваше атаките, но всеки път, лилавия аватар избледняваше и крилата ми се усещаха по-тежки.

   -Пърси Джаксън! - Сетне се гърчеше в моите нокти. - Това е загуба на време!

   Не си направих труда да отговоря. Мащабът на борбата бързо оказа своето влияние. 

   По време на първата ни среща, Картър ме беше предупредил, че магията може буквално да изгори магьосник, ако използва твърде много наведнъж. Предположих, че се прилага за полубогове, също. Всеки път щом Сетне ме прогаряше или се опитваше да се измъкнат от хватката ми с неговата почти божествена сила,главата ми пулсираше. Зрението ми помръкна. Скоро бях облян в пот. 

   Надявах се, че Сейди помага на Картър. Надявах се Анабет да довърши каквото и супер-странно заклинание да бе била напявала, за да можем да заловим Сетне, защото не можех да остане във въздуха още дълго. 

   Пробихме през горната част на облачния слой. Сетне спря борбата, което ме изненада толкова много, че почти го изпуснах. Тогава студенина започна да прониква през моя лешоядски аватар, охлаждайки мокрите ми дрехи, накисвайки в костите ми. Това беше по-фин вид атака - сондиране за слабост - и аз знаех, че не мога да си го позволя. Притиснах лешоядските си крака плътно около гърдите на Сетне, надявайки се да го смажа.

   - Пърси, Пърси. - Тонът му звучеше така, сякаш бяхме на вечеря. - Не виждаш ли каква невероятна възможност е това? Перфектното ново начало. Ти от всички хора трябва да оценяваш това. Олимпийците веднъж ти предложиха най-ценния им подарък. Те предложиха да те направят бог, не е ли така? А ти - ти мил идиот - ти го отхвърли! Това е твоя шанс да поправиш тази грешка. 

   Моят аватар проблесна и примигна като лоша луминисцентна тръба. Нехбет, мозъчния ми приятел, насочи вниманието си към мен. 

   „Отказал си безсмъртие?“ - Гласът й звучеше не вярващо, обидено.

   Тя сканира спомените ми. Видях моето собствено минало от нейната цинична гледна точка: Стоях в тронната зала на планината Олимп след войната срещу титаните. Зевс ми предложи награда: божественост. Аз го отхвърлих. Исках справедливост за другите полубогове. Исках боговете да спрат да бъдат смотаняци и да обърнат внимание на децата си. 

   Глупаво поискване. Бях наивен да не си пожелая нищо. Отказах се от властта. Никога не се отказваш от властта. 

   Борех се да запазя вниманието си към Сетне. "Нехбет, това са твой мисли, а не мой. Направих правилния избор " 

"Тогава  си глупак," -  изсъска богинята лешояд. 

- Да, приятелю, -  каза Сетне, който очевидно можеше да я чуе.  - Трябва да се съглася с Нехбет този път. Ти направи благородно нещо. Как се получи? Боговете спазиха ли своите обещания? 

 Не можех да отделя горчивината на Нехбет от собствените си чувства. Разбира се, ръмжах на боговете през цялото време, но никога не съм съжалявал решението си да остана смъртен. Имах една приятелка. Имах семейство. Имах целия си живот пред мен - ако приемем, че можех да остана жив. 

  Сега ... може би това бе просто Нехбет в съзнанието ми, или Сетне играеше с мен, но започнах да се чудя дали не съм направил огромна грешка. 

  - Схванах, хлапе. - Гласът на Сетне беше пълен със съжеление.  - Боговете са твоето семейство. Искаш да си мислиш, че са добри. Искаш да ги направиш горди. Исках това с моето семейство. Баща ми беше Рамзес Велики, нали знаеш. 

 Плъзгах се в мързелив кръг сега, лявото ми крило дълбаеше върховете на буреносните облаци. Короната на Сетне грееше по-ярко. Неговата аура изстиваше, обезболявайки крайниците ми и правейки мислите ми мудни. Знаех, че съм в беда, но не можех да измисля какво да направя, за да се изъкна. 

 - Трудно е с мощен баща, -  продължи Сетне. - Рамзес бе фараона, разбира се, така че през повечето от времето е бил домакин на бог Хор. Това го накара да се отдалечи, най-меко казано. Аз продължавах да си мисля,че ако просто направят правилния избор и докаже, че съм добро дете, той в крайна сметка ще ме забележи. Че щее ме гледа правилно. Но боговете не се грижат за простосмъртни, дори и за децата си. Виж в ума на лешояда, ако не ми вярваш. Държиш се като добро малко момче, правиш всичко благородно - просто го правиш по-лесно за боговете да те игнорират. Единственият начин да получиш тяхното отношение е да се действаш лошо и да вземаш това, което искаш! 

   Нехбет не се опита да ме убеди в противното. Тя бе покровител, богинята на фараоните, но не се грижеше за тях като отделни хора. Тя се грижеше за поддържането на силата на Египет, което от своя страна държеше почитането на боговете живо. Тя със сигурност не се грижеше за благородните действия или за справедливостта. Само слабите искаха справедливост. Слаби бяха трупове, които чакат да умрат - мезета в дългосрочната вечеря на вечния живот на Нехбет. 

   - Ти си добро дете, -  каза ми Сетне. - Много по-мил, отколкото богинята, на която се опитваш да бъде домакин. Но трябва да се види истината. Трябваше да приемеш офертата на Зевс. Можеше да бъдеш бог сега. Можеше да си достатъчно силен, за да направиш тези промени, които поиска! 

   Силата е добра, - съгласи се Нехбет. - Безсмъртието е добро.

 - Давам ти втори шанс, - каза Сетне. - Помогни ми, Пърси. Стани бог. 

   Обърнахме се във въздуха и отделих съзнанието на Нехбет от моето. Беше забравила кой от двама ни е враг. Нехбет беше облагодетелствана от силните. Сетне беше силен. Аз бях слаб. 

   Спомних си начина, по който Сетне беше раздробил Дуат - правейки пукнатини в реалността, унищожавайки цялия космическия ред, за да направи себе си безсмъртен. 

   "Просто ще взема парчетата, които мога да използвам" беше казал на Сейди. Моите мисли накрая се изчистиха. Разбрах как Сетне управлява, как  ни е бил толкова зле до сега.

- Търсиш начин да проникнеш  в съзнанието ми, - казах аз. - Нещо, което може да използваш срещу мен. Но не съм като теб. Не искам безсмъртие, особено ако разкъсва световете един от друг. 

Сетне се усмихна. 

 - Е, това си струваше опита. Особено след като изгуби контрол над лешояда! 

Студена експлозия разби моя аватар. Изведнъж падах. 

Моето единствено предимство: Бях държал Сетне в моите нокти, което означаваше, че е точно под мен. Ударих се право в него и заключих ръце около гърдите му. Сринахме се заедно през облаците. 

Потръпнах толкова зле, че бях изненадан, че мога да остана в съзнание. Студ спече дрехите ми. Вятър и лед ужилиха очите ми. Имах чувството, че карам ски без маска. 

Не съм сигурен защо Сетне просто не ползва магията си. Предполагам, че дори мощен магьосник може да се поддаде на паника. Когато сте в свободно падане, спирате да мислите рационално: Имам магии и такива неща. Вместо това мозъка поема и си мислиш: О БОЖЕ МОЙ ТОВА ДЕТЕ СЕ ДЪРЖИ ЗА МЕН И СЪМ В КАПАН И ПАДАМЕ  И ЩЕ УМРА! 

Въпреки че бяхме на секунди от превръщането в лешоядски ордьоври, крясаците и махането на Сетне ми донеоха известно удовлетворение.Ако бяхме паднали право надолу, щях да ударя твърдата земя и умра. Без съмнение.За щастие, ветровете бяха силни и Говернорс Айлънд беше малка мишена в много голямо пристанище.Ударихме водата с чудесното познато ПЛЬОК! 

Болката изчезна. Топлина скочи обратно в крайниците ми. Солената вода се завихри около мен, изпълвайки ме с нова енергия. Морската вода винаги значеше добри неща за мен, но  обикновено не толкова бързо. Може би присъствието на Нехбет подпомогна изцелението ми. Може би баща ми Посейдон се опитваше да ми направи услуга. 

Какъвто и да бе случаят, се чувствах страхотно. Грабнах Сетне за гърлото с едната си ръка. Той се бори като демон. (Повярвайте ми, знам. Бях се борил  с няколко.) Короната на Птолемей блестеше във водата като вулканичен отдушник. Сетне заби нокти в ръката ми и издиша потоци от балони - може би се опитваше да прави магии, или може би се опитваше сладко да ме убеди да не го удуша. Не можех да го чуя, дори да исках.

 „Доведи го до брега“, - каза гласа на Нехбет.

„Луда ли си? - помислих си обратно. - Това е моята територия“.

„Той не може да бъде победен тук. Твоите приятели са в очакване.“       

   Не исках, но разбрах. Може и да бях в състояние да държа Сетне зает подвода за известно време, но той бе твърде далеч по пътя към безсмъртието, за да се унищожи. Имах нужда от  магията, което означаваше, че имам нужда от помощ. 

   Продължих да държа гърлото му и накарах теченията да ме изтласкат към Говернорс Айлънд. 

   Картър ме чакаше на околовръстния път на острова. Главата му беше увита в бинтове като тюрбан. Блистерите по лицето му бяха лекувани с някаква лилаво слуз. Неговитенинджа пижамата ме изглеждаше така, сякаш беше изпрана в горяща резачка за дърва. Но той беше жив и ядосан. В едната си ръка държеше нажежено бяло въже като каубойско ласо. 

   - Добре дошъл отново, Пърси.- Той изгледа Сетне. - Този човек да създава някакви проблеми? 

   Сетне размаха и изстраля огън в посока на Картър. Картър отпрати пламъците настрани с въжето си."

 - Държа го под контрол за момента,- казах аз. 

   Чувствах се уверен, че е вярно. Морската вода ми върна пълната сила. Нехбет бе оказала съдействие отново, готова да ме предпази от нещо, което Сетне можеше да се опита. Самият магьосникът изглеждаше замаян и изпразнен. 

- Да вървим тогава. -  каза Картър. - Планирали сме приятна рецепция.

  Обратно при опожарените футболни игрища, Сейди и Анабет бяха скицирали магическото око на земята. Най-малко това бе, когато погледна към мен. Кръга от тебешир беше около пет фута в диаметър и граничеше с думи на властта в гръцки и йероглифи. В Дуат, можех да видя, че кръгът излъчваше бяла светлина. Той бе изготвен през разлома, който Сетне беше направил, като превръзка върху раната. 

   Момичетата стояха от двете страни на кръга. Сейди скръсти ръце и одари  кубинките си предизвикателно. Анабет още държеше Книгата на Тот. 

   Когато ме видя, тя продължаваше битката с лице, но от блясъка в очите й можех да кажа, че е облекчена. 

   Искам да кажа ... ние току-що мина едногодишния ни юбилей на запознанства. Помислих, че е нещо като дългосрочна инвестиция за нея. Тя се надяваше, че ще изплаща дивиденти в крайна сметка; ако умира сега, тя щеше да се примири с всички мои досадни качества. 

- Жив си, - отбеляза тя.

 - Не, благодаря на Елвис.- Вдигнах Сетне за връта. Той почти не тежеше. - Беше доста труден, докато не измисли система си.

 Хвърлих го в центъра на кръга. Четиримата го заобиколихме. Йероглифите и гръцките букви изгоряха и се завихра, издигайки се във фуниевиден облак съдържащ нашия затворник. 

- Пича е манипулатор, - казах аз. - Не е по-различен от лешояд. Той улавя нашите умове, установява каквото и да се отнася до нас, и използва това, за да ни примами. Любовта на Анабет към мъдростта. Желанието на Картър да направи баща си горд. Сейди... 

  - Моята невероятна скромност, - предположи Сейди. - И очевидно добрия външен вид. 

   Картър изсумтя.

 - Както и да е, - казах аз,-  Сетне се опита да ми предложи безсмъртие. Той се опита да се справи мотивите ми да го отхвърля преди, но ... 

  - Чакай, -  прекъсна ме Сейди. - Значи си отказал безсмъртие преди?

  - Все още можеш да си бог! -  Изграчи Setne. - Всички вие! Заедно можем ...  - Аз не искам да бъда бог -  казах аз. Ни схвана това, нали? Не можеш да намериш нещо за мен, което да приема като голям комплимент. 

   Вътре съзнанието ми, Нехбет изсъска: "Убий го. Унищожи гонапълно." 

  "Не, - казах. - Защото това не съм аз. 

   Пристъпих към ръба на кръга. 

 - Анабет, Картър, Sadie ... Готови ли сте да пратим този човек далеч?

 - По всяко време. -  Картър вдигна въжето. 

   Клекнах, за да съм лице в лице със Сетне. О чертаните му с kohl очи бяха широко отворени и нефокусирани. На главата му, короната на Птолемей се беше наклонила настрани като телескопа на обсерватория.

   - Ти беше прав за едно нещо,- казах му. - Има много сила в смесване на гръцки и египетски сили. Радвам се, че ме запозна с новите ми приятели. Ние ще продължим да ги смесваме.

   - Пърси Джаксън, слушай... 

   - Но има разлика между споделянето и кражбата, -  казах. - Имаш нещо, което ми принадлежи.

   Той започна да говори. Аз набутах ръката си точно в устата му.

      Звук гнусно? Чакайте, става по-лошо.

     Нещо ме ръководеше - може би интуицията на Нехбет, може би моите собствени инстинкти. Пръстите ми се сключиха около един малък остър обект в задната част на гърлото на Сетнеи го издърпах на свобода: химикалката ми, Въртоп. 

Сякаш бях дръпнал  запушалката от гума. Магията избълва от устата на Сетне: многоцветет поток от йероглифи и светлина. 

   „ЗАЛЕГНИ!“ - изкрещя Нехбет в съзнанието ми, когато Анабет извика същото нещо на глас.

   Отстъпих от кръга. Сетне се гърчеше и се въртеше, докато цялата магия, която се бе опитал да усвои, бликаше отвратително. Бях чувал за хората "повръщащи дъги", защото бяха видели нещо, което е било прекалено сладко.

   Нека ви кажа: ако действително видите някой да повръща дъги... няма нищо сладко в това. 

   Анабет и Сейди извикаха магическите команди в унисон. Облакът от магия се сплъсти около кръга, право към Сетне, който се сбръчка бързо. Короната на Птолемей падно от главата му. Картър пристъпи напред и хвърли нажеженото си въже. 

   Веднага след като въжето докосна Сетне, проблясък на светлина ме заслепи.

   Когато зрението ми се върна, Сетне и въжето бяха изчезнали. Не се вихреха магически светлини. Богинята на лешоядите бе напуснала съзнанието ми. В устата ми вече нямаше вкус на мъртва хиена. 

   Анабет, Кейн и аз стояхме в кръг, взирайки се в короната на Птолемей, която лежеше настрани в калта. До нея имаше пластмасова играчка с големината на гъше яйце. 

   Вдигнах го. 

   В снежното кълбо имаше умален модел на Говернорс Айлънд. Бягайки и плувайки около пейзажа, опитвайки се да избегне вихрушките от фалшив сняг, бе мъж с размера на термит в лилаво палто.

   Сетне беше направил Говернорс Айлънд вечния си щаб, в края на краищата.

   Беше затворен в евтин пластмасов сувенир.

   Един час по-късно седяхме на парапетите на старата крепост, гледайки как слънцето залязва над крайбрежието на Ню Джърси. Получих сандвич със сирене и леденостудена Райбина от допълнителното скривалище за нездравословна храна (заедно с две допълнителни болкоуспокояващи) на Сейди, така че се чувствах достатъчно смел, за да чуя обясненията. 

   Някой ще ми обясни ли какво се случи там? - попитах аз.

   Анабет пъхна ръката си в моята. 

   - Ние спечелихме, водорасляк.

   - Да, но ... -  посочих снежното кълбо, на което Картър се възхищаваше. - Как?

   Картър разтърси кълбото. Фалшивия сняг се завихри вътре. Може би  бе само моето въображение, но кълна се, можех да чуя  писъка на Сетне.

   - Предполагам, че идеята за снежното кълбо е била заседнала в главата ми - , каза Картър. - Когато хвърлих въжето и завърших капана, магията се съобрази с това, което си мислех. Както и да е, Сетне ще бъде страхотна окраса. 

   Сейди изсумтя, ноздрата й почти изхвърли малко Райбина. 

   - Бедния малък Сетне - заседнал на бюрото на Картър за вечността, принуден да го гледа как прави с часове скучните си изследвания. Ще е по-мило да оставим Амит да погълне душата му. 

   Не знаех кой е Амит, но не се нуждаех от никакви поглъщащи деши чудовища в живота си.

   - Значи капанът е проработил, - казах аз, което предполагам бе очевидно. - Не трябва да разбирам всички подробно...

    - Това е добре, -  каза Анабет.  - Тъй като не мисля, че някой от нас трябва. 

    - ...но едно нещо, искам да зная. -  посочих Сейди. - Какво прошепна на Анабет, че я превърна в магьосник?

   Момичетата се усмихнаха.

    - Казах на Анабет тайното ми име, - каза Сейди. 

    - Какво? - попитах аз.

    - Нарича се ren, -  обясни Сейди. - Всеки има един, дори и да не го знае. Ren е ... ами, определението на това кой си. След като го споделих, Анабет имаше достъп до моите преживявания, моите способности, всички ми изумителности.

    - Това беше рисковано. - Картър ме погледна мрачно. - Всеки, който знае ren може да те контролира. Никога не споделяш тази информация, освен ако наистина не трябва  и само с хора, на които имаш абсолютно доверие. Сейди разбрах тайна името ми миналата година. Бърка ми се в живота и досега. 

    - О, моля те, -  каза Сейди. - Използвам знанието си за добро.

   Картър изведнъж се плесна по лицето.

   - Хей! - оплака се той.

   - Опа, грешка, -  каза Сейди. - Във всеки случай, вярвам на Анабет. Знаех, че ще сме необходими и двете, за да се създаде ограничаващ кръг. Освен това, гръцки полубог да прави египетски магии - видя ли изражението на Сетне? Безценно. 

  Устата ми пресъхна. Представих си Анабет да позовава йероглифи в лагера, взривявайки на колесниците на пистата.

  - Значи, приятелката ми е магьосник сега, като, за постоянно? Защото беше достатъчно страшна преди. 

   Анабет се засмя. 

  - Не се притеснявайте, водорасляк. Ефектът от научаването на ren на Сейди вече отминава. Никога няма да бъде в състояние да правя магия сама.

  Аз въздъхнах от облекчение. 

     - Добре. Така че, хм ... последен въпрос.

   Кимнах към короната на Птолемей, която седеше на парапета до Сейди. Изглеждаше като част от Хелоуински костюм, не от онези шапки, които биха могли бурно да откъснат света един от друг. 

   - Какво ще правим с това?  

   - Е, - каза Сейди - Може да я сложа и да видим какво ще се случи.

   - НЕ! -  Картър и Анабет изкрещяха.

  - Шегувам се, -  каза Сейди - Честно, вие двамата, успокойте се. Трябва да призная, че не виждам защо Уаджет и Нехбет не са взели короните си. Богините са били освободени, нали?

   - Да, -  казах аз. 

   Картър почеса превързаната си глава. 

  - Значи ... те просто забравиха короните си?

   Следи от личността на Нехбет се бавеха в ъглите на съзнанието ми - просто достатъчно, за да ме направят неприятно сигурен, че короната на Птолемей е оставена тук нарочно.

   - Това е тест, -  казах аз. - Двете дами искат да видят какво ще направим с нея. Когато Нехбет научи, че съм отказал безсмъртие , тя се обиди. Мисля, че е любопитна да разбере дали някой от нас ще вземе короната. 

   Анабет примигна. 

   - Нехбет би проавила това любопитство? Дори и да предизвика световно унищожение?

   - Звучи като Нехбет, -  каза Сейди. - Тя е злонамерена стара птица. Обича да гледа смъртните да се карат и убиват един друг. 

Картър се втренчи в короната. 

   - Но ... ние знаем добре, че не трябва да използваме това нещо. Нали?  - Гласът му звучеше малко тъжно.

   - За първи път си прав, скъпи братко, -  каза Сейди. - Колкото и да ми се иска да бъде буквална богиня, предполагам, че ще трябва да остана фигуративна. 

  - Ще повърна дъги. - каза Картър.

  - И така, какво ще правим с короната? - Попита Анабет. - Това не е нещо, което трябва да оставим на островните "изгубени вещи".

  - Хей, Картър, - казах аз, -  след като победихме крокодила  в Лонг Айлънд, ти каза, че има сигурно място, за огърлицата. Може ли да съхраниш и  короната?

   Кейн имаха мълчалив разговор помежду си.

   - Предполагам, че може да занесем короната в Първи ном в Египет, -  каза Картър. - Чичо ни, Еймъс е отговорен там. Той има най-сигурните магически трезорите в света. Но нищо не е сто процента сигурно. Експериментите на Сетне с гръцки и египетски магии изпратиха трусове през Дуат. Богове и магьосници ги усещат. Сигурен съм, че полубогове ги усещат, също. Тази власт е съблазнителна. Дори и да заключим короната на Птолемей...

   - Други могат да опитат хибрид магия, - каза Анабет.

   - И колкото повече опитват, - каза Сейди,  - Повече щети може да се нанесат, на Дуат, на света на смъртните, на нашият здрав разум."

   Седяхме в мълчание, докато тази идея потъна. Представих си какво би се случило, ако децата в хижата на Хеката чуят за египетските магьосници в Бруклин, или ако Кларис от хижата на Aрес се научи да призована гигантски аватар с формата на свиня. 

Изтръпнах.

   - Ще трябва да запазим световете си разделинш, колкото е възможно. Информацията е твърде опасна. 

Анабет кимна. 

   - Прав си. Не обичам тайните, но ще трябва да бъдем внимателнина кого говорим за това. Може би можем да кажем на Хирон, но... 

   - Обзалагам се, че Хирон вече знае за египтяните,-  казах аз. - Той е хитър стар кентавър. Но, да. Ще трябва да запази нашата малка силна задача тук. 

  - Нашата малка силна задача. - ухили се Картър. - Харесва ми как звучи. Четиримата трябва да поддържаме връзка помежду си. Ще трябва да бъдем в готовност в случай, че нещо подобно се случи отново.

   - Анабет има номера ми, -  каза Сейди.  - Което, честно казано, братко, е много по-лесно решение, отколкото писането на невидими йероглифи върху ръката на приятеля ти. Какво си мислеше?

   - Тогава имаше смисъл, - протестира Картър.

   Почистихме нещата от пикника и бяхме готови да тръгнем по пътищата си.

   Картър внимателно уви короната на Птолемей в ленена кърпа.    Сейди разтърси снежното кълбо, след това да го пъхна в раницата си.

   Момичетата се прегърнаха. Стиснах ръката на Картър.

   С угризение и болка, осъзнах колко щяха да ми липсват тези деца. Бях се уморил да правя нови приятели, само за да им кажа сбогом, особено след като някои не се връщаха никога.

   - Грижи се за себе си, Картър, - казах аз. 

Той се подсмихна. 

   - Не мога да обещая. Но ни се обадете, ако имате нужда от нас. И, ъ-ъ, благодаря. 

   - Хей, това бяха екипни усилия.

   - Предполагам. Но, Пърси ... трудно е да бъдеш добър човек. Сетне не можеше да се справи с теб. Честно казано, ако бях изкушен с божественост по начина, по който изкушиха теб... 

   - Щеше да направиш същото. -  казах аз.

   - Може би. - Той се усмихна, но не изглеждаше убеден. - Добре, Сейди. Време е за летене. Посветените в Бруклинската къща ще бъдат притеснени. 

  - И Хуфу прави желирана плодова салата за вечеря, - каза тя.  - Ще бъде вкусна. Довиждане, полубогове!  

   Кейн се превърнаха в хищни птици и се скриха със залеза.

   - Това бе странен ден, -  казах на Анабет.

   Тя пъхна ръката си в моята. 

   - Аз мисля за чийзбургери за вечеря. 

   - С бекон, -  казах аз. - Заслужихме си ги. 

   - Обичам начина, по който мислиш, - каза тя.  - И се радвам, че не си бог. 

   Тя ме целуна, и реших, че прекалено се радвах. Целувка преди залеза и обещание за бекон и чийзбургер - с такъв финал, който се нуждае от безсмъртие?