Синът на Собек на Рик Рирдън - фен превод

         

Рик Риърдън

Картър

Синът на Собек

Да бъда изяден от гигантски крокодил не беше достатъчно. Детето с блестящия меч само направи деня ми още по-лош.

    Може би трябва да се представя.

       Аз съм Картър Кейн - не пълен работен ден гимназист,  не пълен работен ден магьосник, през цялото време оправящ се с Египетските богове и чудовища който се опитват да ме убият.

     Добре, последното беше преувеличено. Не всички богове ме искат мъртъв. Просто много от тях, но това идва с работата, тъй като  съм магьосник в Дома на Живота.  Ние сме като полиция за древноегипетски свръхестествени сили. Уверяваме се, че те не правят прекалено много поразии в модерния свят.

      Няма значение, на този конкретен ден  аз проследявах

измамно чудовище на Лонг Айлънд. Нашите знахари наблюдаваха  магически смущения  в областта от няколко седмици. Тогава по новините започнаха репортажи, как дълго същество е било забелязано в басейните  и блатата  близо до  магистрала Моунтоук. Създанието се хранело с дивите животни и плашело местните граждани. Един репортер дори го нарича Лонг Айлъндското блатно чудовище.  Когато простосмъртните започнат да бият алармата, знаеш, че е време да провериш нещата.

      По принцип сестра ми, Сейди, или някой от другите жители на Бруклинската къща  идва с мен. Но всички бяха в първи ном в Египет за едноседмичен курс за контрол на демоните на сиренето (Да, те съществуват. Повярвайте ми, не искате да знаете.), затова бях сам.

     Прикачих нашата летяща тръстикова лодка за Пъзльо , моят домашен грифон и прекарахме сутринта бръмчейки около южния бряг, оглеждайки се за знак за беда.  Ако се чудите, защо просто не се кача на гърба на Пъзльо , представете си две колибрита -като криле биещи по-бързо  и по-мощно от остриета на хеликоптер. Освен ако не искате да бъдете настъргани , е много по-добре да се возите в лодка.

     Пъзльо има много добър нос за магията. След няколко часа патрулиране, той изпищя,  Пъъззз! и се наклони наляво, завъртя се над зелена блатиста  област между два квартала.

- Там долу? – попитах.

     Пъзльо потрепери и изграчи, удари бодливата си опашка нервно.

     Не можех да видя по – долу от нас.  Просто кафява река блестяща в горещия летен въздух, намотаваща се през блато, трева и клони на възлести дървета, докато  се влива в в Moriches Bay. Областта изглеждаше като Делтата на Нил  в Египет, с изключение, че тук влажните зони бяха обкръжени и от двете страни  от жилищни квартали с  ред след ред  от сиви къщи. Просто на север , линията от коли малко по малко се превръщаше в магистрала Монток. Туристи, бягащи от тълпите в града, за да се насладят на тълпите в Хампстън.

     Ако наистина имаше месоядно чудовище между нас, се изненадвам колко дълго би издържало преди да развие вкус към хората. Ако това станеше .... е, беше обкръжено  от всичко което можеш да изядеш на бюфет.

- Добре, - казах- Пъзльо свали ме долу до речния бряг!

       Скоро след като излязох от лодката, Пъзльо изпищя и излетя в небето, лодката изоставаше зад гърба му.

-   Хей! – изкрещях зад него, но беше твърде късно.

      Пъзльо е лесно плашлив. Месоядните чудовища го плашат. Както и фойерверките, клоуните и странната британска напитка на Сейди – Райбина. ( Не мога да го обвинявам за последното. Сейди израсна в Лондон и разви някой доста странни вкусове. )

       Трябваше да се погрижа за този чудовищен проблем. Тогава да свирна на Пъзльо да ме вземе, когато съм готов.

     Отворих чантата си  и проверих припасите си: омагьосано въже, извитата ми пръчка от слонова кост,бучка восък за направата на магически shabti  , калиграфския ми комплект и лечебна отвара.  Приятелката ми Джаз ми беше сварила малко. ( Тя знае, че се наранявам много. )

        Имаше само още едно нещо което ми трябваше.

     Концентрирах се и достигнах Дуат. През последните няколко месеца, ми се получаваше по-добре съхраняването в сферата на сянката: екстра оръжия, чисти дрехи, деца на шест, опаковки от безалкохолна бира, но притеглянето на ръката ми в магическо измерение, още чувствах странно. Като бутане през слоеве студени, тежки завеси. Затворих пръстите си около дръжката на меча ми и го изтеглих -  тежък khopesh с острие извито като въпросителна. Въоръжен с меча и пръчката ми, бях готов за разходка из блатото, търсейки гладно чудовище. О, радост!

Нагазих във водата и веднага потънах до коленете. Дъното на реката се усещаше като сгъстена яхния. С всяка стъпка обувките ми издаваха такива звукове: Сплаш- цоп, сплаш-цоп, че бях доволен, че Сейди не е с мен. Тя никога нямаше да спре да се смее.

   Дори по-лошо, правейки този шум, знаех , че няма да мога да се промъкна до никое чудовище. Комарите ме полазиха. Изведнъж се почуствах нервен и сам.

 „Можеше да е и по-лошо.“ – казах си. – „Можеше да уча за демони на сиренето.“

Но не можех да се убедя съвсем. В близкия квартал, чух как деца викат и се смеят, вероятно играейки на някаква игра. Зачудих се какво ли би било да съм нормално дете, излизащо с приятели в летния следобед.

 Тази идея беше толкова приятна, че се расеях. Не забелязах вълничките във водата, докато петдесет метра пред мен нещо проби повърхността, линия на жилави черно-зелени подутини. Внезапно се потопи отново, но аз знаех с какво си имам работа сега. Виждал съм крокодили преди, и този беше страшно голям.

Помнех Ел Пасо, миналата зима, когато със сестра ми бяхме атакувани от бога крокодил Собек.  Това не беше хубав спомен.

 По врата ми се стичаше пот.

-   Собек - промърморих – Ако отново се забъркваш с мен, кълна се в Ра......

   Крокодилът бог беше обещал да ни остави на мира сега, така че бяхме плътно с шефа му, бога на слънцето. Ако крокодилите са гладни,  са склонни да забравят проблемите си.

   Никакъв отговор от водата. Вълничките утихнаха.

   Когато става дума за разпознаване на чудовища, магическите ми инстинкти не бяха много остри, но водата пред мен изглеждаше много тъмна. Това означаваше или, че е дълбоко или, че нещо дълго дебне под повърхността.

    Почти се надявах да е Собек.  Поне щях да имам шанс да говоря с него преди да ме убие. Той обичаше хвалбите.

    За жалост, не беше той.

   В следващата микросекунда, докато водата изригваше около мен, осъзнах твърде късно, че е трябвало да докарам целия 21 ном, да ми помогне. Забелязах нажежени жълти очи големи колкото главата ми, блясък на златни бижута около масивен врат. Тогава чудовищните челюсти откриха хребети от криви зъби и простор на розова паст, достатъчно голяма за да погълне камион.

    И чудовището ме погълна цял.

   Представете си, че се свивате увити с главата надолу  вътре в мазна торбичка за боклук, без въздух. Да бъдеш в корема на чудовище беше като това, само че е по-горещо и по-миризливо.

    За момент бях твърде изумен, за да направя нещо. Не можех да повярвам, че съм още жив. Ако устата на крокодила беше по-малка, щеше да ме изяде наполовина. Какъвто беше, той щеше да ме глътне на едно, така че да мога да очаквам с нетърпение да се усвоя бавно.

    Късметлия, нали?

    Чудовището започна да опустошава наоколо, което прави трудно мисленето. Затаих дъх, знаейки че вероятно ми е за последно. Още имах меча и пръчката си, но не можех да ги използвам с ръце притиснати до тялото ми. Не можех да достигна нито едно от нещата в чантата си.

    Остана само едно решение: слово.  Ако помислех за правилния йероглиф и го кажех на глас, можех да призова нещо и с гнева на магията на боговете да си скъсам изход от това влечуго.

    На теория: чудесно решение.

    На практика: Не съм толкова добър с думите на властта дори и в най-добрите ситуации. Задушаването в чудовището и вонящият хранопровод на влечугото ни ми помагаха да се фокусирам.

   „Можеш да го направиш!“ – казах си.

   След всички опасни приключения който съм имал, не можех да умра така. Сейди щеше да бъде съкрушена. Тогава, след като мъката й свърши , тя ще проследи душата ми в египетския задгробен  живот и ще ме дразни безмилостно за това колко глупав съм бил.

    Дробовете ми изгаряха, бях към края. Взех една дума на властта, призовах цялата си концентрация и бях готов да говоря.

    Изведнъж чудовището се  наклони нагоре. То изрева, което звучи наистина странно отвътре и гърлото му се сви около мен, все едно съм притиснат от паста за зъби. Изстрелях се от устата на съществото и паднах в блатна трева.

    Някак станах. Олюлях се наоколо, полусляп, задъхан и покрит с крокодилска слуз, която мирише като покрит с обгар резервоар за риба.

    На повърхността на реката имаше мехурчета. Крокодилът беше изчезнал, но в блатото, на около 20 метра от мен, имаше тийнейджър в джинси и избеляла оранжева тениска на която пишеше Лагер нещо си. Не можех да прочета текста. Изглеждаше малко по-голям от мен ..... може би на седемнайсет, с разрошена черна коса и морско - зелени очи. Това което наистина привлече вниманието ми беше мечът му – странно двойно острие светещо с лека бронзова светлина.

    Не съм сигурен кой от нас беше по-изненадан.

    За секунда, Лагерното Момче се втренчи в мен. Той посочи khopesh и пръчката ми, и аз имах чувството, че всъщност е видял тези неща, каквито са. По принцип смъртните имат проблем с виждането на магията. Мозъците им не могат да разберат това, затова може да погледнат към меча ми и да видят бейзболна бухалка или бастун.

    Но това дете....той беше различен. Помислих, че трябва да  е магьосник. Единственият проблем беше, че бях срещал повечето от магьосниците в Северно Американските номове, и никога преди не го бях виждал. Също никога не бях виждал меч като този. Всичко в него изглеждаше неегипетско.

-   Крокодилът! – казах, опитвайки да запазя гласа си спокоен. – Къде отиде?

    Лагерното момче се намръщи:

-   Пак заповядай!

-   Какво?

-   Намушках крокодила в трътката. – Той имитира действието с меча. – Ето защо те изплю. Така че, пак заповядай! Какво правеше там?

    Ще призная, че не бях в супер настроение. Миришех. Болеше ме. И, да, бях малко смутен: могъщият Къртър Кейн, глава на Бруклинската къща, беше изплют от крокодил като гигантско кълбо косми.

-   Почивах си. – троснах се. – Какво мислиш, че правех? Сега, кой си ти и защо се биеш с моето чудовище?

-   Твоето чудовище? – Той закрета към мен през водата. Не изглеждаше да има проблем с калта. – Виж, човек, не знам кой си ти, но този крокодил тероризираше Лонг Айлънд от седмици. Аз приемам това лично, тъй като е моят дом. Преди няколко дни изяде един от нашите пегаси!

    Сътресение отиде в гръбнака ми, все едно са ме притиснали в електрическа ограда.

-   Да не каза пегаси?

    Той махна въпроса настрана.

-   Твое ли е чудовището или не?

-   Аз не го притежавам! – изръмжах – Опитвам се да го спра. Сега къде...

-   Крокодилът пое по този път. – той посочи с меча си на север. – Вече щях да го гоня, но ти ме изненада.  

      Той ме хвана, което бе смущаващо тъй като бе половин стъпка по-висок. Още не можех да разчета тениската му освен думата ЛАГЕР. Около врата му висеше кожена каишка с няколко цветни мъниста, като детски проект на изкуства и занаяти. Той не носеше магически комплект или пръчка. Може би ги съхраняваше в Дуат? Или може би беше просто смъртен, който инцидентно е намерил магически меч, който го е направил супер герой. Древните останки наистина могат да объркат ума ти.

    Накрая, той поклати глава.

-   Предавам се. Син на Арес? Ти трябва да си нечистокръвен, но какво е станало с меча ти? Всичко е огънато!

-   Това е khopesh. – шока ми бързо се превърна в гняв. – Трябва да е извит.

    Но не мислех за меча. Лагерното Момче да не ме нарече нечистокръвен? Може би не съм го чул правилно. Но баща ми беше Африкано- Американец. Майка ми беше бяла.               Нечистокръвен не беше дума която харесвах.

-   Просто се разкарай! – казах, стискайки зъби. – Имам да хващам крокодил.

-   Пич, аз трябва да хвана крокодила. – настоя той. – Последния път когато пробва да те изяде. Помниш ли?

    Пръстите ми се стегнаха около дръжката на меча.

-    Държах всичко под контрол. Тъкмо се канех да призова първото....

    За това което стана после поемам цялата отговорност.

    Нямах предвит това. Честно. Но бях ядосан.И, както може би споменах, не съм добър в насочването на думи на властта. Докато бях в корема на крокодила, се готвех да призова Юмрукът на Хор: гигантска, блестяща, синя ръка която може да разпада на прах врати, стени и почти всичко останало което се изпречи на пътя ти. Моят план беше да ударя пътя си извън чудовището. Брутално, да, но надеждно ефективно.

    Предполагам, че това заклинание е било още в ръката ми, готово да бъде задействано като зареден пистолет. С лице към къмпинг момчето, аз бях бесен, но твърде замаян и объркан. Така че, когато исках да кажа на английски думата, първо излезе на древноегипетски: Knefa.

Такъв прост йероглиф.

Не мислех, че ще предизвика толкова много беди.

Скоро след като произнесох думата, символът заискря във въздуха между нас. Гигантски юмрук с размерите на съдомиялня заблестя, и запрати Лагерното момче в съседния окръг.

Искам да кажа, че буквално го изхвърлих от обувките му. Той разтърси реката със силно ЦОП! И последното нещо което видях, бяха боси крака изчезващи от погледа.

Не, не се чувствах добре за това. Е, може би съвсем малко добре. Но също се чувствах огорчен.  Дори и той да беше кретен, магьосниците не трябва да обикалят и да пребиват деца в орбита с Юмрука на Хор.

    „О, чудесно!“ – ударих се по челото.

    Започнах да газя през блатото, разтревожен, че всъщност съм го убил.

-   Човек, съжелявам! – изкрещях, надявайки се да ме чуе. – Добре ли...

    Вълна дойде от никъде. Двайсет метрова стена от вода се затръшна в мен и ме избута обратно в реката. Аз се изправих, плюейки ужасният вкус на рибешка храна в устата си. Премигнах за да махна тинята от очите си точно навреме, за да видя как Лагерното момче скача към мен с нинджа стил, вдигнал меча си.

    Вдигнах khopesh , за да отклоня удара. Просто  успях да опазя главата си да не се разцепи на две. Но Лагерното момче беше силно и бързо. Тъй като се олюлях назад, той замахна отново и отново. Всеки път бях в състояние да парирам, но мога да кажа, че той ме превъзхождаше. Острието му беше по-леко и по-бързо, и , да , ще го призная, той е по-добър фехтовач.

    Исках да обясня, че съм направил грешка. Не бях наистина негов враг. Но ми трябваше цялата ми концентрация просто да се пазя, да не бъда нарязан през средата.

    Лагерното момче, обаче, нямаше никакъв проблем с говоренето.

-   Сега схванах! – каза той, замахвайки към главата ми. – Ти си някакъв вид чудовище.

МЕТАЛЕН ЗВУК! Пресякох удара и залитнах назад.

-   Не съм чудовище! – успях да кажа.

    За да победя този, трябваше да ползвам нещо повече от просто меч. Проблемът беше, че не исках да го наранявам.  Въпреки факта, че той се опитваше да ме нареже на Кейн ароматизиран, барбекю сандвич, аз още се чувствах зле, че започнах битката.

    Той замахна отново, и нямах никакъв шанс. Този път използвах пръчката си, улових острието му със свивката на слоновата кост и канализираната магическа енергия се спусна право нагоре по ръката му. Въздухът между нас светна и изпука.  Лагерното Момче залитна назад. Сини искри на магьосничество изскочиха около него, като че ли заклинанието ми не знаеше съвсем какво да прави с него. Кой беше този?

-   Ти каза, че крокодилът е бил твой. – Лагерното Момче се намръщи. В зелените му очи проблесна гняв. – Предполагам, че загуби домашния си любимец. Може би, си дух от Отвъдното, идващ право от Портите на Смъртта?

     Преди да успея дори да обработя този въпрос, той изпъна свободната си ръка.  Реката промени курса си и подкоси краката ми.

    Успях да се изправя, но  бях наистина изморен от пиенето на блатна вода. Междувременно, той отново зареди, мечът му се засили за убиване. В отчаянието, изпуснах пръчката си. Пъхнах ръка в чантата си и пръстите ми хванаха въженце.

    Хвърлих го и изкрещях командата „Tas!“, сляп за бронзовия нож на Лагерното Момче, който поряза китката ми.  Цялата ми ръка избухна в агония. Зрението ми потъмня. Жълти петна затанцуваха пред очите ми. Изпуснах пръчката си и стиснах китката си, задъхах се, забравил всичко, освен мъчителната болка.

    В ума си, знаех, че Лагерното Момче ще ме убие лесно. По някаква причина той не го направи. Вълна от гадене ме накара да се превия на две.

    Насилих се да погледна раната. Имаше много кръв, но помнех нещо което Джаз ми беше казала веднъж в лазерата в Бруклинската къща: порязванията изглежда по-зле отколкото всъщност са. Надявах се това да е вярно. Извадих парче папирус от чантата си и го притиснах до раната като импровизирана превръзка.

    Болката все още беше ужасна, но гаденето стана по-лесно управляемо. Мислите ми започнаха да се проясняват и се изненадах, че все още не съм на шиш.

    Лагерното Момче седеше наблизо, потънал до кръста във водата, изглеждаше мрачен. Магическото ми въже се беше увило около ръката и меча му, той замахна с ръка, за да отстрани въжето от главата си. Неспособен да пусне меча си, той изглеждаше така сякаш имаше един единствен еленски рог поникнал до ухото му. Подръпна въжето със свободната си ръка, но разбира се нямаше никакъв ефект.

    Накрая той въздъхна и ме изгледа.

-   Наистина започвам да те мразя.

-   Да ме мразиш? – възразих. – Аз бликам от кръв тук! И ти започна всичко това като ме нарече нечистокръвен!

-   О, моля те! – Лагерното Момче се изправи несигурно, мечът му го направи още по-тежък. – Няма как да си смъртен. Ако беше меча ми щеше да мине през теб. Ако не си дух или чудовище трябва да си нечистокръвен. Мошеник, полубог от армията на Кронос, предполагам?

    Не разбрах повечето от нещата които той каза. Но едно нещо ме озадачи.

-   Значи, когато каза нечистокръвен ....

Погледна ме, сякаш съм идиот.

-   Имах предвид полубог. Да. Какво мислеше, че искам да кажа?

    Опитах се да осмисля това. Бях чувал термина полубог преди, но не беше Египетско понятие. Може би този човек е усетил, че съм свързан  с Хор, така че мога да канализират мощност на бога, но защо обясняваше всичко толкова странно?

-   Какво си ти? – настоях. – Магьосник елементалист на вода? Към кой ном принадлежиш?

    Детето се засмя горчиво.

-   Не знам за какво говориш. Не излизам с гномове. Сатири, понякога дори циклопи.  Но не и гномове.

    Загубата на кръв ме замая. Думите му отскачаха в главата ми като лотарийни топки: циклопи, сатири, полубогове, Кронос. По-рано той беше споменал Арес. Това беше гръцки бог, не Египетски.

    Идеята започна да се оформя в главата ми.  Не я харесвах. В действително, това уплаши повече Хор отколкото мен.

    Въпреки всичката блатна вода, която погълнах, гърлото ми пресъхна.

-   Виж, - казах. – Съжелявам, че те ударих с първото заклинание. Беше инцидент. Но това което не разбирам е, че трябваше да те убие. Не го направи. В това няма смисъл.

-   Не звучиш толкова  разочарован. -  промърмори той. – Но като сме на темата, ти трябваше да си мъртъв също. Не много хора могат да ме победят толкова добре. И меча ми трябваше да изпари крокодила ти.

-   За последен път, не е моят крокодил.

-   Добре, както и да е.  – Лагерното момче изглеждаше съмнително. – Важното е, че забих крокодила много добре, просто го направих ядосано. Божественият бронз трябваше да го разпадне на прах.

-   Божествен бронз?

    Разговорът ни беше прекъснат от вик, идващ от близкият квартал – ужасен глас на дете.

    Сърцето ми се сви бавно на свитък. Наистина бях идиот. Бях забравил защо сме тук.

    Заключих очи с Лагерното момче.

-   Трябва да спрем този крокодил.

-   Примирие?  - предложи.

-   Да, - казах. – Може да продължим да се избиваме, след като се погрижим за крокодила.

-   Сделка. Сега може ли да развържеш ръката от главата ми? Чувствам се като полудял еднорог.

    Не мога да кажа, че си вярвахме, но поне имахме обща кауза. Той извади обувките си от реката, ( Нямам идея как) и ги обу. После ми помогна да превържа ръката си с ленена лента, докато аз намазах половината от изцеляващата отвара.

    След това, бях достатъчно добре, за да се състезавам с него към звука от писъците.

    Мислех, че съм в доста добра форма, заради бойните магически тренировки, тегленето на тежки артефакти и играенето на баскетбол с Хуфу и бабунестите му приятели. ( Песоглавците не правят бъркотия наоколо, когато става дума за обръчи. ). Въпреки това, аз трябваше да се боря, да се справя с Лагерното Момче.

Което ми напомни, че ми омръзна да го наричам така.

-   Как се казваш? – попитах, хрипайки като тичах след него.

    Той ми хвърли предпазлив поглед.

-   Не съм сигурен, че трябва да ти кажа.  Имената могат да бъдат опасни.

    Той беше прав, разбира се.  Имената съдържаха мощ. Преди време, сестра ми, Сейди, беше научила моят ren, тайното ми име, и още ми причинява всички видове сортове на тревожност. Дори с някое често срещано име, квалифицираните магьосници могат да причинят всички видове  зло.

-   Достатъчно честно. – казах. – Ще бъда пръв. Аз съм Картър.

    Предполагам, че ми повярва. Линиите около очите му се поотпуснаха малко.

-   Пърси. – каза.

    Това ми прозвуча като обикновено име. Британско, може би, макар че хлапето говореше и действаше като американец.

    Прескочехме прогнил дънер и най-накрая излязохме от блатото. Започнахме да изкачваме тревист наклон към близките къщи, когато осъзнах, че сега крещи повече от един глас. Това не беше добър знак.

-   Само да те предупредя, - казах. – Пърси, не можеш да убиеш чудовището.

-   Само гледай. – измърмори.

-   Не имам предвид, че е безсмъртно.

-   И преди съм чувал това. Изпарявал съм изобилие от безсмъртни чудовища и съм ги връщал в Тартар.

„Тартар?“ – помислих си.

    Говоренето с Пърси ми създаваше сериозно главоболие. Напомняше ми времето когато татко ме заведе в Скотланд за една от неговите Египетски лекции. Опитвах се да говоря с някой от местните жители и разбрах, че те говорят английски, но във всяко следващо изречение изглеждаше, че се промъква алтернативен език – различни думи, различни произношения и се чудех, какво изобщо казват. Пърси беше по същия начин. Той и аз по принцип говорехме еднакъв език – магия, чудовища и така нататък. Но неговата лексика беше напълно грешна.

-   Не, - опитах отново, изкачвайки върха на хълма. – Това чудовище е petsuchos – син на Собек.

-   Кой е Собек? – попита той.

-   Лорда на крокодилите. Египетски бог.

    Това спря него и песните му. Той се втренчи в мен, и аз можех да усетя как въздухът между нас се наелектризира. Глас, много дълбоко в ума ми каза: „Млъквай! Не му казвай нищо повече.

    Пърси погледна Khopesh, после пръчката в колана ми.

-   От къде си? Честно.

-   Оригинално? – От Лос Анджелис. Сега живея в Бруклин.

    Не изглеждаше това да го е накарало да се чувства по-добре.

-   Значи това чудовище, този pet-suck-o  или каквото и да е ......

-   Petsuchos. – казах. – Това е гръцка дума, но чудовището е Егтипетско. Било е като талисман  на храма на Собек, почитано като жив бог.

    Пърси изсумтя.

-   Звучиш като Анабет.

-   Кой?

-   Нищо, просто си запази историческия урок. Как ще го убием?

-   Казах ти.

    От горе дойде друг писък, последван от силно БУМ! , като звука когато се удари метал. Изтичахме до върха на хълма, прескочихме оградата на нечии двор и изтичахме в жилищна задънена улица.

    С изключение на гигантския крокодил по средата на улицата, квартала можеше да е навсякъде, в САЩ. На задънената улица имаше половин дузина къщи с добре поддържана тревна площ, икономически коли по пътищата, пощенски кутии на бордюра и знамена, висящи на предните веранди.

    За жалост на всички американци, сцената им изглеждаше, като съсипана от чудовище, което беше заето с яденето на зелен prius със стикер на който пишеше ПУДЕЛЪТ МИ Е ПО-СЛАДЪК ОТ СТУДЕНТА ТИ. Може би това беше друг крокодил, отстояващ доминацията си. Може би той просто не харесваше пудели и/или студенти.

    Независимо от случея, на сушата крокодилът изглеждаше дори по-страшен от колкото във водата. Той беше дълъг около четирсет метра, дебел колкото камион за доставки, с опашка толкова масивна и мощна, че обръщаше колите всеки път когато замахваше. Кожата му блестеше във възчерно зелено и бликаше вода, която се обединяваше около крака му. Помня, че веднъж Собек ми каза, че от потта му се създават реките. Бляк! Предположех, че чудовището има същото свещено изпотяване. Двойно бляк!

    Очите на чудовището блестяха с болнава  жълтеникава  светлина. Със запушена уста зъбите му изглеждаха бели. Но най-странното в него бяха лъскавите му бижута. На врата му беше окачена сложна яка от златни окови и скъпоценни камъни, достатъчни за купуването на остров.

    По огърлицата разбрах, че е petsuchos , по-рано край блатото. Четох, че свещеното животно на Собек, носеше нещо като огърлица в Египет. Какво правеше в кваратал в Лонг Айлънд, не знаех.

    Докато аз и Пърси поемахме към сцената, крокодилът притисна и разби зеления Рrius  на половина, пръскайки стъкло, метал и парчета от въздушна възглавница през поляните.

    Скоро сред като се отказа от от останките, половин дузина деца се появиха от нищото, очевидно са се криели зад някоя от другите коли, и нападнаха чудовището, крещейки с всичка сила.

    Не можех да повярвам. Те бяха просто деца на елементарна възраст, въоръжени с нищо друго, освен водни балони и Super Soаkers. Предположих, че са били на лятна ваканция и са се разхлаждали с вода, когато чудовището ги е прекъснало.

    Нямаше възрастни наоколо. Може би всички бяха на работа. Може би бяха вътре, припаднали от страх.

    Децата изглеждаха по-скоро ядосани отколкото изплашени. Те тичаха около крокодила, хвърляйки водни балони, които се пукаха безобидно срещу чудовището.

    Безполезно и глупаво? Да.  Но не можех да не се възхищавам на смелостта им. Те се опитваха всячески да накажат чудовището, че е нахлуло в квартала им.

    Може би не виждаха крокодила какъвто е. Може би смъртните им мозъци ги караха да мислят, че е избягал от зоопарка слон, или луд FedEx за доставка на предсмъртно желание.

    Каквото и да виждаха, бяха в опасност.

    Гърлото ми се сви. Мислех си за моите посветени обратно в Бруклинската Къща, който бяха не по-големи от тези деца, и истинктите ми на голям брат се включиха. Изтичах на улицата, крещейки:

-   Махайте се от него! Бягайте!

     После хвърлих пръчката си по крокодилската глава.

-   Sa-mir!

    Пръчката удари крокодила по муцуната и синя светлина разлюля тялото му. Около него трепна йероглифа за болка.

    Оказа се, че кожата на крокодила пуши и подпалва навсякъде, дразнейки чудовището още повече.

    Децата се разпръснаха, криейки се зад разпадащи се коли и пощенски кутии. Petsuchos  обърна светещите си жълти очи към мен. Пърси подсвирна под носа си.

-   Е, поне му привлече вниманието.

-   Да.

-   Сигурен си, че не можем да го убием? – попита той.

-   Да.

  Крокодилът сякаш следеше разговора ни. Жълтите му очи блещукаха напред и назад между нас, сякаш преценяваш кой да изяде първи.

-   Дори да унищожиш тялото му. – казах. – Просто ще се появи отново някъде наблизо. Колието е омагьосано със силата на Собек.  За да победим чудовището трябва да го свалим. Тогава petsuchos би  трябвало стане пак обикновен крокодил.

-   Мразя думите „би трябвало“. – промърмори Пърси. – Добре. Ще взема колието. Ти го занимавай.

-   Защо аз трябва да го занимавам?

-   Защото си по-досаден. – каза Пърси. – Просто гледай да не бъдеш изяден отново.

-   РОАРР! – изрева чудовището. Дъхът му смърдеше като ресторантски морски дарове от бунището.

    Бях на път да кажа, че Пърси е много по-досаден, но нямах шанс.  Рetsuchos нападна и новият ми боен приятел спринтира на една страна, оставяйки ме право на пътя на унищожението.

    Първата ми случайна мисъл беше: „Да бъдеш изяден два пъти в един ден е много засрамващо“.

    С края на окото си видях Пърси елегантен до десния фланг на чудовището. Чух смъртните деца да излизат от скривалищата си, да крещят и да хвърлят повече балони с вода, сякаш се опитваха да ме защитят.

    Рetsuchos пое тромаво към мен, челюстите му се отвориха, за да ме лапнат.

    И се ядосах.

    Бях се изправял срещу най-лошите Египетски богове. Спускал съм се в Дуат и съм прекосявал Земята на Демоните. Бях се задържал на самия край на Хаоса. Нямаше да отстъпя пред обрасъл алигатор.

    Въздухът пращеше с мощност, докато боиния ми аватар се образуваше около мен – блестящ син екзоскелет във формата на Хор.

    Повдигна ме от земята, докато не спрях в средата на 20 метров, сокологлав войн. Стъпих напред и аватара копира движенията ми.

    Пърси изкрещя:

-   Какво по....

    Крокодилът се блъсна в мен.

    Едва не ме събори. Челюстите му се затвориха около свободната ръка на аватара ми, но замахнах с ястребовия светещ син меч към врата на крокодила.

    Може би petsuchos не можеше  да бъде убит. Последната ми надежда беше да срежа огърлицата, която беше източник на силите му.

    За съжаление, замаха ми мина встрани. Ударих рамото на чудовището, отцепвайки кожата му. Вместо кръв се изливаше пясък, което е доста типично за Египетските чудовища. Щях да се зарадвам да го видя да се разпада напълно, но нямах късмет. Веднага след като издърпах острието си, раната започна да се затваря и пясък се забави. Крокодилът размята глава наляво- надясно, дръпна ме за краката и ме разтресе под ръка, като кучешка играчка.

    Когато ме пусна, влезе в най-близката къща, разбивайки покрива, оставяйки войн сокол с формата на Картър в нечий хол. Наистина се надявах сега да не е бил поразен някой смъртен, по средата на доктор Фил.

    Видимостта ми се прочисти, и видях две неща, които ме раздразниха. Първо, крокодилът ме нападаше отново. Второ, новият ми приятел Пърси  просто стоеше  по средата на улицата, гледайки ме в шок. Явно боиния ми аватар го стресна толкова много, че забрави своята част от плана.

-   Какво е това? – попита той. – Ти си в гигантски светещ пиле-човек!

-   Сокол! – изкрещях.

Реших, че ако оцелея този ден ще се уверя този човек никога да не срещне Сейди. Те вероятно щяха да се редуват да ме обиждат за останалата част от вечността.

-   Малко помощ тук?

    Пърси се размрази и се затича към крокодила. Когато чудовището захапа към мен, го ритнах в муцуната, което го накара да киха и да разклаща главата си достатъчно дълго, че да се измъкна от разрушената къща. Пърси скочи на опашката на съществото и изтича нагоре по гръбнака му. Чудовището се мяташе наоколо, проливаше вода навсякъде, но някак си Пърси успя да запази скорост. Човекът трябваше да практикува гимнастика или нещо.

    Междувременно, смъртните деца бяха открили някои по-добри боеприпаси – камъни, боклук от разбитите автомобили, дори няколко железни гуми, и хвърляха нещата по чудовището. Не исках крокодилът да насочи вниманието си към тях.

-   Хей! – забих моя khpesh в лицето на крокодила – добър солиден удар, който би трябвало да му разбие ченето.

    Вместо това, той по някакъв начин се озъби на острието и го хвана в устата си. Така се стигна до борба за синия светещ меч, тъй като съскаше в устата му, карайки зъбите му да се рушат на пясък. Нямаше как да се чувства добре, но крокодилът продължаваше да се дърпа срещу мен.

-   Пърси! – извиках. – Всеки момент!

    Пърси се хвърли за огърлицата. Той я сграбчи и започна да сече златните връзки, но бронзовият му меч не направи пробив.

    Междувременно, крокодилът полудя и се опита да изхвърли меча ми. Бойният аватар започна да трепери.

    Призоваването на аватар е краткосрочно нещо – като спринт при максимална скорост. Не можеш да го правиш дълго или ще се сринеш. Вече се потях и дишах тежко. Сърцето ми препускаше. Магическите ми запаси значително намаляваха.

-   Побързай! - Казах на Пърси.

-   Не мога да го срежа! – каза той.

-   А закопчалката? – казах. – Трябва да има една.

    Скоро след като казах това, я забелязах на гърлото на чудовището, златен орнамент около йероглифите изписващи СОБЕК.

-   Там, в долната част!

    Пърси се спусна по огърлицата, изкачвайки я като мрежа, но в този момент аватарът ми се срина. Паднах на земята, изтощен и замаян. Единственото нещо, което спаси живота ми беше, че крокодилът е бил дръпнат от меча на аватара ми. Когато мечът изчезна, чудовището се наклони назад и се спъна в Хонда.

    Смъртните деца се разпръснаха. Един лежеше под кола, само за да види как колата изчезва запратена във въздуха от крокодилската опашка.

    Пърси стигна дъното на огърлицата и увисна на живот и смърт. Мечът му беше изчезнал. Вероятно го бе изпуснал.

    Междувременно чудовището стъпи отново на крака. Добрата новина: не изглеждаше, да е забелязал Пърси. Лошата новина: определено забеляза мен, и мощно зави на разстояние.

    Нямах сили да избягам, много по-малко призоваваща магия за да се боря. В този момент, смъртните деца с техните водни балони и камъни имаха по-голям шанс да победят крокодила от мен.

    Наблизо виеше сирена. Някой се бе обадил на полицията, което не може да се каже, че ме развесели. Значеше просто, че повече смъртни щяха да дойдат тук, толкова бързо, колкото да станат доброволно на крокодилски закуски. Отстъпих до бордюра и се опитах абсурдно да погледна към чудовището. 

-   Стой момче!

    Крокодилът изсумтя. Кожата му изхвърли вода като най-грубият фонтан в света, карайки обувките ми да преливат докато вървя. Жълтите му очи светнаха, може би от щастие. Знаеше, че съм довършен.

    Бръкнах в раницата си. Единственото нещо което открих беше бучка восък. Нямах време да направя надежден shabty, но нямах и  по-добра идея. Пуснах чантата и започнах да работя яростно върху восъка с две ръце, опитвайки се да го омекотя.

-   Пърси?  – казах.

-   Не мога да отключа закопчалката! – извика той. Не смеех да отделя очи от крокодилските, но с периферното си зрение видях Пърси да удря с юмрук по основата на огърлицата.  – Някакъв вид магия?

    Това беше най-умното нещо което каза за цял следобед. ( Не че е казал много умни неща между които да избирам. ) Закопчалката е йероглифен орнамент. Щеше да е необходим магьосник, за да го разбере и да го отвори. Каквото и който и да беше  Пърси, той не беше магьосник.

    Все още оформях бучката восък, опитвайки да я превърна във фигура, когато крокодила реши да спре наслаждавайки се на момента и просто да ме изяде. Докато той нападаше, аз изпуснах shabty, направен на половина и излаях командната дума.

    Изведнъж най-деформираният хипопотам в света оживя по средата на въздуха. Той влезе с главата напред в лявата ноздра на крокодила и се засели там, ритайки го със своите къси крака. Не е точно моят най-добър тактически ход, но след като крокодилът дигна нагоре носа си трябва да е бил достатъчно объркващ.

    Крокодилът изсъска и се препъна, клатейки глава, както Пърси падна и  едва избяга тропащите крака на крокодила. Той изтича и дойде при мен на тротоара. Загледах в ужас как восъчното ми създание, сега живее като ( макар и много деформиран) хипопотам, опита се да се изплъзне на ноздрата на крокодила и да си проправи път към носната кухина – не бях сигурен как.

-   Вие момчета, - каза Пърси на децата. – Чувате ли тези сирени? Трябва да изтичате до пътя долу и да спрете полицаите. Кажете им, че е твърде опасно тук. Забавете ги!

    По някаква причина децата го послушаха. Може би те просто бяха щастливи, че имат нещо за правене, но по начина по който Пърси говореше, имах чувството, че той сплотява малолетна войска. Звучеше като  Хор – роден командир. 

    След като децата се втурнаха успях да кажа:

-   Добър разговор.

    Пърси кимна мрачно. Крокодилът все още беше разсеян от носният натрапник, но shabty едва ли щеше да издържи още дълго. Под толкова много стрес хипопотамът щеше да стане на восък.

-   Имаш някои движения, Картър. – призна Пърси. – Още нещо от твоята торба с трикове?

-   Нищо – казах. – Тичах напразно. Но ако успея да стигна закопчалката, мисля че ще мога да я отключа.

    Пърси прецени petsuchos . Задънената улица се пълнеше с вода от потта на чудовището. Сирените се усилиха. Нямахме много време.

-   Предполагам, че е мои ред да занимавам крокодила. – каза той. – Бъди готов да тичаш за тази огърлица.

-   Ти дори нямаш меч. – възразих. – Ще умреш!

Пърси се усмихна криво.

-   Просто изтичай там скоро след като почне.

-   Скоро след като почне какво?

    Тогава крокодилът кихна, хвърляйки глинения хипопотам през Лонг Айлънд. Рetsuchos се обърна към нас, виейки от гняв и Пърси се изправи.

    Когато се обърна, нямаше нужда да питам какъв вид отвличане на вниманието си е наумил. След като започна беше просто очевидно.

    Той застана пред крокодила и вдигна ръце. Реших, че планира някакъв вид магия, но не изрече никакви командни думи. Нямаше никакъв жезъл или пръчка. Просто стоеше там и гледаше крокодила сякаш казваше:

-   Ето ме! Вкусен съм!

    Крокодилът изглеждаше моментално изненадан. Ако не друго, поне щяхме да умрем знаейки, че сме объркали това чудовище много, много пъти.

    Потта на крокодила течеше от негово тяло. Полусоленото нещо беше стигнало до тротоара, точно до глезените ни. Изтече през шахтите, но от кожата на крокодила бликаше още.

    После видях какво се случваше. Когато Пърси вдигна ръце, водата започна да се върти обратно на часовниковата стрела. Започна около крака на крокодила, после водовъртежа бързо обхвана цялата задънена улица, движейки се толкова бързо, че можех да усетя как ме дърпа настрани.

    Когато осъзнах, че ще е по-добре да започна да тичам, течението вече беше твърде бързо. Трябваше да стигна до огърлицата по някакъв друг път.

     „Един последен номер. „ – помислих си.

    Страхувах се , че усилието може буквално да ме изгори, но призовах малкото си останала магическа енергия и се трансформираx в сокол -  страшното животно на Хор.

    Мигновено зрението ми стана сто пъти по-остърo. Извисиx се над покривите и целия свят превключи на високо – определено 3D. Видях полицейски коли само на няколко пресечки, децата стояха по средата на улицата, гонеха ги надолу. Можех да различа всяка лигава неравност и порите по кожата на крокодила. Можех да вида йероглифа върху закопчалката на огърлицата. И можех да видя колко внушителен беше трика на Пърси.

    Цялата задънена улица беше погълната от урагана. Пърси стоеше в края, непреместен, но водата се въртеше толкова бързо, че дори и гигантския крокодил губеше равновесие.       Катастрофирали автомобили се изтръгнаха от тротоара. Пощенски кутии бяха извадени от морави и пометени недалеч. Водата увеличи обема, както и скоростта си, издигайки се и превръщайки целия квартал в течна центрофуга.

    Беше мой ред да бъда изумен. След няколко мига, реших, че Пърси не беше магьосник. Не бях виждал магьосник който може да контролира толкова много вода.

    Крокодилът се препъна и изрева, разбърквайки течението.

-   Всеки момент, - промърмори Пърси през зъби. Без моят слух на сокол, никога нямаше да го чуя през бурята, но осъзнах, че говореше на мен.

    Спомних си, че имам работа. Никои, магьосник или не, не можеше да кронтролира тази сила за дълго.

    Сгънах крилете си и се хвърлих към крокодила. Когато стигнах закопчалката на огърлицата, отново се превърнах в човек и се вкопчих. Навсякъде около мен бурята ревеше. Едва виждах през спиралата от мъгла. Течението беше толкова силно, че ме дърпаше за краката, заплашваше да ме дръпне в потопа.

    Бях толкова изморен. Не съм чувствал толкова натиск извън моите граници, откакто се бях борил с господаря на Хаоса – самия Апоп.

    Сложих ръката си над йероглифите на закопчалката. Там трябваше да е тайната за отключването й.

    Крокодилът изрева и тропна, борейки се да остане на крака. Някъде в ляво, Пърси изкрещя от ярост и недоволство, опитвайки се да удържи бурята, но водовъртежът беше забавил. В най-добрият случей имах няколко секунди преди крокодилът да се освободи и да нападне. Тогава с Пърси щяхме да сме мъртви.

    Почуствах четири символа, които образуваха името на бог. Знаех, че последният символ всъщност не представляваше звук.  Беше йероглифа за бог, което показва, че писмата пред него – СБК – стояха за име на божество.

    „Когато се колебаеш“ – мислех си. – „натисни йеролифа за бог“

    Натиснах четирите символа, но нищо не се случи. Бурята пропадаше. Крокодилът понечи да се обърне срещу течението, изпреварвайки Пърси. С крайчеца на окото си, през мъглата и мъглявината, видях Пърси да пада на едно коляно.

    Пръстите ми преминаха третия йероглиф – плетената кошница ( Сейди винаги го нарича „чаената чаша“. ) който стоеше за звука К. Йероглифът беше малко по-приятен на допир – или е било въобръжението ми?

    Нямаше време за мислене. Натиснах го. Нищо не се случи.

    Бурята умря. Крокодилът изрева в триумф, готов да се нахрани.

    Направих юмрук и ударих кошницата – йепоглиф с всичка сила.  Този път закопчалката направи удовлетворяващо кликване и се отвори. Паднах на тротоара, и няколко стотина кила злато и скъпоценни камъни се изсипаха върху мен.

    Крокодилът се олюля, ревящ като оръдията на боен кораб. Каквото беше останало от урагана се разпръсна при експлозията на вятъра и затворих очи, готов да бъда смачкан от тялото на падащо чудовище.

    Изведнъж, задънената улица заглъхна. Никакви сирени. Никакви писъци на крокодили. Могилата от златни бижута изчезна. Лежах по гръб в мътна вода, загледан в празното синьо небе.

    Лицето на Пърси се появи над мен. Той изглеждаше така, сякаш е тичал маратон през тайфун, но се хилеше.

-   Добра работа, - каза той. – Вземи огърлицата.

-   Огърлицата? – Мозъкът ми все още беше муден. Къде изчезна всичкото злато? Седнах и сложих ръка на тротоара. Пръстите ми се сключиха около нишката с бижута, сега с нормален размер – е, поне нормален за нещо което може да се сложи около врата на крокодил.

-   Ч-Чудовището, - заекнах. – Къде е?

    Пърси посочи. На няколко метра от нас имаше много недоволно бебе крокодил, дълго не повече от три метра.

-   Шегуваш се! – казах.

-   Може би някой си е осиновил домашен любимец. – каза Пърси унизен. – Ще чуеш за това по новините някои път.

    Не можех да се сетя за по-добро обяснение, но как бебе крокодил се е добрало до огърлица която да го превърне в огромна убиваща машина?

    Надолу по улицата гласовете започнаха да крещят:

-   Тук горе! Има две момчета!

    Бяха смъртните деца. Очевидно бяха решили, че опасността е отминала. Сега водеха полицията право към нас.

-   Трябва да тръгваме. – Пърси грабна бебето крокодил, стискайки с една ръка около малката му муцуна. Погледна ме. – Идваш ли?

    Заедно изтичахме обратно в блатото. Половин час по-късно, седяхме в закусвалня край магистрала Монтоук. Споделих остатъка от лекуващата си отвара с Пърси, който по някаква причина настоя да я нарича нектар. Повечето от нашите рани се излекуваха.

    Вързахме крокодила в гората на импровизирана каишка, просто докато решим какво да правим с него. Изчистихме се, доколкото можехме, но все още изглеждахме сякаш сме се къпали в автомивка в неизправност. Косата на Пърси беше пометена на една страна и заплетена с трева. Оранжевата му тениска беше разкъсана отпред.

    Сигурен съм, че не съм изглеждал по-добре. Имах вода в обувките, и още изкарвах соколски пера от ръкавите на тениската си. ( Прибързаните трансформации могат да бъдат объркани.).

    Бяхме прекалено изтощени, за да говорим докато гледахме новините за течението. Полицаите и пожарникарите са се появили заради канализационна откачалка в местния квартал. Очевидно налягането е избухнало в отводнителните тръби, причинявайки масивна експлозия. Това отприщило порои и аерозирало в почвата толкова лошо, че няколко къщи се сринали. Чудо е, че жителите не са били ранени. Местни деца разказали няколко странни истории за Лонг Айлъндското Блатно Чудовище, твърдеейки, че то е причинило всички щети по време на бой с двама тийнейджъри, но разбира се офицерите не повярвали на това. Репортерите допуснали, въпреки това, че срутените къщи изглеждали така все едно „нещо много голямо е седнало върху тях“.

-   А, особняшката канализационна злополука. – каза Пърси. – Това е юмрук.

-   За теб, може би. – измърморих. – Изглежда че не мога да ги предизвикам където и да съм.

-   Горе главата, - каза той. – Обяда е от мен.

    Той бръкна в джоба на дънките си и извади химикалка. Нищо друго.

-   О, - той се усмихна криво. – Ще ми заемеш ли пари?

    Така всъщност обяда беше от мен. Успях да изтегля пари от нищото, тъй като продължавах да ги съхранявам в Дуат заедно с другите спешни провизии: така че за нула време имахме чийзбургери и картофки пред нас и животът продължаваше.

-   Чийзбургери, -  каза Пърси. - Храна на боговете.

-   Договорено. – казах, но когато погледнах към него се зачудих дали и той си мислеше същото като мен: че имаме предвид различни богове.

    Пърси вдиша бургера си. Сериозно, този можеше да яде.

-   Значи огърлицата. – каза той между хапките. – Каква е историята?

    Поколебах се. Още си нямах и идея откъде идваше Пърси или какво беше, и не бях сигурен, че искам да питам. Сега се бяхме били заедно и можех да помогна, но да му вярвам. Още усещах, че стъпваме върху опасна територия. Всичко което казвахме можеше да има сериозни последствия, не само за нас двамата, но и за всички които познавахме.

    Сетих се за нещо, което стана преди две години, когато чичо Еймъс ни обясни истината за наследството на семейство Кейн – Домът на живота, Египетските богове, Дуат, всичко. В един и същи ден, света ми се разшири десетократно и ме заряза намотан.

    Сега стоях на ръба на друг момент като този. Но ако светът ми се разширеше отново, мозъкът ми можеше да експлодира.

-   Огърлицата е омагьосана. – казах накрая. – Всяко влечуго което я носи става следващия  petsuchos, син на Собек. Някак това малко крокодилче си я е сложило.

-   Имаш предвид, че някой му я е сложил. – каза Пърси.

    Не исках да мисля за това, но кимнах с неохота.

-   Кой? – попита той.

-   Трудно е да се каже - казах. – Имам много врагове.

Пърси изсумтя.

-   Същото може да се отнася и до мен. Някаква идея защо, тогава?

    Изядох още една хапка от моя чийзбургер. Беше вкусно, но имах проблем с концентрирането върху него.

-   Някой иска да предизвика проблеми, - предположих. – Мисля че, може би... – Изучавах Пърси, опитвайки се да отсъдя колко трябва да казвам. – Може би искат да създадат неприятности за да привлекат вниманието ни. Вниманието и на двама ни.

    Пърси се намръщи. Нарисува нещо с кетчуп върху френската си пържола – не беше йероглиф. Някакъв вид не - Английско писмо. Предположих, че е гръцко.

-   Чудовището имаше гръцко име. – каза той. – Ядеше пегаси в моя .... – той се поколеба.

-   В твоя дом. – довърших. – Някакъв вид лагер, съдейки по тениската ти.

    Той се размърда на стола си. Още не можех да повярвам, че говори за пегаси – ако бяха истински – но си спомних един път в Бруклинската къща, може би преди година, определено бях видял крилат кон летящ над Манхатън. Тогава Сейди ми беше казала, че халюцинирам. Сега не бях толкова сигурен.

    Накрай Пърси се изправи.

-   Виж ,Картър. Ти не си толкова досаден колкото си мислех. И ние бяхме добър отбор днес, но...

-   Не искаш да споделяш тайните си. – казах. – Не се тревожи. Няма да питам за лагера ти. Или за силите които имаш. Или нещо друго.

    Той повдигна вежда.

-   Не си любопитен?

-   Абсолютно съм любопитен. Но докато ние разберем какво става, мисля че е най-добре да спазваме дистанция. Ако някой – нещо – е отприщил това чудовище тук, знаейки, че ще привлече вниманието ни..

-   Може би някой иска да се срещнем. – завърши той. – Надявайки се да се случат лоши неща.

    Кимнах. Мислех за неловкото чувство което имах в червата по-рано - гласът в главата ми ме предупреждаваше да не казвам на Пърси нищо. Бих го уважавал, но още усещах, че не трябва да бъдем приятели. Че не трябва изобщо да се доближаваме.

    Преди много време, когато бях просто малко дете, гледах как майка ми прави химичен експеримент с колежките си студенти.

-   Калий и вода. – им беше казала тя. – Отделно, напълно безвредни. Но заедно ....

    Тя изсипа калий в стъкленица с вода, и БУМ! Студентите отстъпиха назад, когато малка експлозия разтърси лабораторията.

    Пърси беше вода. Аз бях калий.

-   Но се срещнахме сега. – каза Пърси.- Ти знаеш, че съм от Лонг Айлънд. Аз знам, че живееш в Бруклин. Ако се потърсим....

-   Не бих го препоръчал. – казах. – Не и докато не разберем повече. Трябва да проверя нещо от, ъ, моята страна – да разбера кой стои зад този крокодилски инцидент.

-   Добре. – съгласи се Пърси. – Ще правя същото от моята страна.

    Той посочи огърлицата, която проблясваше в раницата ми.

-   Какво ще правим с това?

-   Мога да я изпратя на безопасно място. – обещах. – Няма да създава проблеми повече. Ние се занимаваме с доста реликви като тази.

-   Ние? – каза Пърси. – Искаш да кажеш, че има много като вас?

    Не отговорих.

    Пърси вдигна ръце.

-   Добре. Няма да питам. Имам някой приятели в лаг... ъ ... от моята страна, който обичат да бърникат в магически огърлици като тази, но ще ти се доверя. Вземи я.

    Не осъзнавах, че съм затаил дъх, докато не издишах.

-   Благодаря. Добре.

-   И бебето крокодил? – попита той.

Разсмях се нервно.

-   Искаш го?

-   Не.

-   Мога да го взема, давайки му добър дом. – мислех си за големия ни басейн в Бруклинската къща. Зачудих се как ли нашия гигантски вълшебен крокодил, Филип Македонски, ще се почуства с новият си малък приятел. – Да, ще се побере в десния.

    Пърси изглежда не знаеше какво да си мисли за това.

-   Добре. Е, - протегна ръка. – С теб се работи добре, Картър.

    Здрависахме се. Не излетяха искри. Не изтрещя гръм. Но още не можех да прогоня чувството, че отваряме врата, със запознанство като това – врата която няма да можем да затворим.

-   С теб също, Пърси.

    Той се изправи, за да тръгне.

-   Още нещо. – каза той. – Ако този някой, който ни запозна – ако той е враг и на двама ни – какво ако имаме нужда един от друг, за да го победим? Как да се свържа с теб?

    Обмислих това. После направих моментно решение.

-   Може ли да напиша нещо на ръката ти?

    Той се намръщи.

-   Като телефонния ти номер?

-   Ъ, е, не точно. – извадих писалка и флакон с магическо мастило. Пърси протегна дланта си.  Нарисувах йероглиф там -  Окото на Хор. Скоро след като символа беше завършен, лумна в синьо, след което изчезна.

-   Просто кажи името ми. – казах му. – И ще те чуя. Ще знам къде си и ще дойда да те срещна. Но ще стане само веднъж, затова не го казвай.

    Пърси разгледа празната си длан.

-   Вярвам ти, че това не е някакъв вид магическо проследяващо устройство.

-   Да. – казах. – И аз ти вярвам, че като ме извикаш няма да ме примамиш в някакъв вид засада.

    Той се втренчи в мен. Тези буреносно зелени очи наистина бяха страшни. После се усмихна, и изглеждаше като обикновен тийнейджър, без грижи за света.

-   Достатъчно. – каза той. – Ще те видя, когато се срещнем, К.....

-   Не казвай името ми!

-   Просто пробвах. – той посочи към мен и намигна.- Остани си странен, приятел.

    После изчезна.

    Час по-късно бях обратно на борда на въздушната си лодка с бебето крокодил и магическа огърлица докато Пъзльо спираше пред дома в Бруклинската къща.

    Сега, връщайки се към това, цялото нещо с Пърси изглеждаше толкова нереално, че трудно можех да повярвам, че наистина се е случило.

    Чудех се как Пърси призова онзи водовъртеж, и каквo по дяволите e божествен бронз. Най-вече пазех една дума в съзнанието си : полубог.

    Имах чувството, че ще намеря отговори, ако потърся достатъчно, но бях изплашен от това което мога да открия.

    За момента мисля да кажа на Сейди и на никой друг. Първо Сейди ще си помисли, че се шегувам. И, разбира се, ще ме натъжи, но тя винаги знае когато казвам истината. Колкото и досадна да беше й вярвах ( макар че, никога не бих й го казал в лицето).

    Може би, тя ще има някакви идеи какво трябва да правим.

    Който и да ни срещна  с Пърси, който и да дирижира кръстосването на нашите пътеки – това намирисва на Хаоса -  не мога да спра да мисля, че това е един експеримент, за да се види до какво ще доведе тази поразия.

Калий и вода.

Материя и антиматерия.

За щастие, нещата тръгнаха на добре. Огърлицата на рetsuchos е заключена на сигурно. Нашето ново бебе крокодил плува щастливо в басейна.

Но следващия път.....е, боя се, че няма да имаме такъв късмет.

Някъде там има дете на име Пърси с таен йероглиф на ръката си. И имам чувството, че рано или късно ще вървя по средата на нощта, чувайки само една дума, произнесена спешно в съзнанието ми:

                                           КАРТЪР