Жезълът на Серапис - Рик Риърдън (фен превод)

  

С Анабете Чейс/Сейди Кейн 

Жезълът на Серапис

Докато не забеляза двуглавото чудовище, Анеабет не смяташе, че денят й може да стане по-лош.

     Беше прекарала цялата сутрин наваксвайки работа за училище. (Пропускането на  часа no регулярна основа, за да спаси света от чудовища и измамни гръцки богове  сериозно oбъркваше средния й  успех.) Тогава пропусна филм с приятеля си, Пърси, и някои от приятелите им, така че можеше да се пробва за летен стаж в местната архитектурна фирма. За жалост, мозъкът й беше каша. Беше сигурна, че се колебае за интервюто.

     Накрая, около четири следобед, тя още се влачеше през Вашингтон Склеър Парк по пътя си до станцията на метрото и стъпи в прясна купчина кравешка тор.

     Тя погледна към небето.

-          Хера!

     Другите пешеходци гледаха забавния й вид, но Анабет не се интересуваше. Бе уморена от практическите шеги на богинята. Анабет бе направил толкова много мисии за Хера, но все още Кралицата на Рая оставяше подаръци от свещеното си животно, в които Анабет можеше да стъпи . Богинята трябваше да  има стадо ловки крави, патрулиращи в Манхатън.

     Докато Анабет стигна до станцията на Западна Четвърта улица, беше раздразнителна и изтощена и просто искаше да хване влак F до мястото на Пърси. Беше късно за филм, но може би можеха да вечерят или нещо друго.

     Тогава забеляза чудовището.

     Анабет беше виждала някои шантави неща преди, но този звяр определено оглави  нейния "Какво са си мислили боговете?" списък. Приличаше на лъв и вълк вързани заедно, заклещени в черупката на рак - отшелник.

     Самата черупка беше груба кафява спирала, като вафлена фунийка - Около шест фута с назъбен шев по средата, сякаш е била счупена наполовина, и после събрана отново. Изникнали от върха, където би трябвало да са предните крайници, имаше глава на сив вълк отляво и  на златен лъв отдясно.

     Двете животни не изглеждаха щастливи от споделянето на черупка. Те си повлякоха по пирона, махайки наляво и надясно, тъй като се опитваха да вървят в различни посоки. Изръмжаха един на друг в раздразнение. Замръзнаха и подушиха въздуха.

     Пътуващите до работното си място изтичаха останалия път. Повечето заобиколиха чудовището и го игнорираха. Други просто се намръщиха или изглеждаха раздразнени.

     Анабет бе виждала мъглата в действие много пъти преди, но винаги се чудеше как магическото виждане може да унищожи простосмъртното, карайки дори най-яростните чудовища да приличат на нещо обяснимо – бездомно куче, или може би бездомник увит в спален чувал.

     Ноздрите на чудовището се разшириха. Преди Анабет да може да реши какво да прави, двете глави се обърнаха и я погледнаха право в очите.

     Ръката на Анабет се пресегна  за ножа й. После си спомни, че няма такъв. В момента най-смъртоносно й оръжие беше нейната раница, която бе пълна с тежки архитектурни книги от обществената библиотека. 

     Следваше дишането си. Чудовището стоеше на около тридесет крачки. Нападане на лъв-вълк-рак, по средата на претъпкана метростанция не бе първия й избор, но ако трябваше да го направи , щеше. Тя беше дете на Атина.

     Тя погледна надолу към звяра, позволявайки му да знае, че тя означава работа.

-         Давай, Раче. – каза тя. - Надявам се, че имаш висока поносимост към болка.

     Лъвската и вълчата глава оголиха зъби. Тогава пода избоботи. Въздух се втурна през тунела като от пристигането на влак.

     Чудовището се озъби на Анабет. Тя можеше да се закълне, че вижда съжаление в очите му, като че ли мислеше, че с удоволствие ще ме разкъса на малки парчета, но има работа другаде.

     Тогава Рачо се обърна и се втурна, грамадната му черупка се влачеше зад него. Той изчезна нагоре по стълбите, чакайки за влак А.

     За момент Анабет беше твърде изумена, за да помръдне. Тя рядко виждаше чудовище да оставя полубог сам като сега. Дадеш ли им шанс, повечето чудовищата винаги нападат.

     Ако този двуглав рак – отшелник имаше да прави нещо по-важно от това да я убие, Анабет искаше да знае какво е. Не можеше просто да отави чудовището да си отиде, да извърши своите престъпни планове и да се вози в обществения транспорт безплатно. 

     Тя погледна с копнеж към влак F, който можеше да я заведе до мястото на Пърси. После се затича по стълбите след чудовището.

     Аначбет се качи на борда точно когато вратите се затваряха. Влакът потегли от перона и потъна в мрак. Трепнаха мостови светлини. Пътуващите се разтърсваха напред – назад. Всички места бяха заети. Още дванайсетина пътници стояха прави, олюляваха си като се вкопчваха в дръжките и върлините.

     Анабет не можеше да види Рачо, докато някой не извика:

   -   Гледайте, особняк!

     Вълка-лъв-рак избутваше пътя си напред, ръмжеше на простосмъртните, но на пътниците просто им действаше редовното Ню-Юоркско раздразнение в метрото.  Може би виждаха чудовището като случаен пиян човек.

     Анабет го последва.

     Когато Рачо мина през отворените врати към следващата кола и се закатери, Анабет забеляза, че черупката светеше леко.

     Правеше ли го и преди? Около чудовището се завихриха червени неонови символи – гръцки букви, астрологически знаци и картинно писмо. Египетски йероглифи.

     Хлад премина между плешкитe на Анабет. Тя си спомни нещо, което Пърси и беше казал преди седмици - около една среща която е имал, звучеше й толкова невъзможно, че бе предположила, че се шегува.

     Но сега...

     Тя разбута навалицата, следвайки Рачо към следващата кола.

     Обвивката на съществото  определено беше нажежена до бяло сега. Когато Анабет се приближи, започна да й се гади. Тя усети нещо топло да се  дърпа в корема й, сякаш имаше въдица в червата, която я дърпа към чудовището. Анабет се опита да успокой гаденето си. Тя бе посветила живота си на изучаването на древногръцки духове, зверове и диаманти. Знанието беше нейното най-важно оръжие. Но това двуглава рачешко нещо – нямаше никаква отправна рамка за него. Вътрешния й компас се въртеше безполезно.

     Искаше й се да има резервно оръжие. Имаше телефон, но дори да имаше сигнал в тунела на кого щеше да се обади? Повечето други полубогове не носеха телефони. Сигналите привличат чудовища. Пърси беше на пътя за горната част на града. Мнозина от нейните приятели бяха в Лагерът на Нечистокръвните на северния бряг на Лонг Айлънд.

     Рачо изблъска пътя си към предната част на влака. За времето през което Анабет успя да се изкачи с него в следващата кола, аурата на чудовището беше станала толкова силна, че дори и простосмъртните започнаха да я забелязват. Много запушиха уста и се приведоха напред по местата си, сякаш някой е отворил шкафче пълно с развален обяд. Други припаднаха на пода.

     Анабет се чувстваше толкова гнусливо, че искаше да се оттегли, но усещането за въдицата още дърпаше пъпа й, навивайки я към чудовището. Влакът се разтърси в станцията на улица Фултън.  Скоро след като вратите се отвориха, всеки пътник който беше още в съзнание се препъна навън. Вълчата глава на Рачо щракна към една жена, докато се опитваше да избяга  чантата й се захвана за зъба му.

-         Хей! – изкрещя Анабет.

     Чудовището пусна жената да си отиде.

     Двата чифта очи се впериха в Анабет сякаш си мислеха „Имаш ли предсмъртно желание?“ После отметна главите си назад и изръмжа в хармония. Звукът удари Анабет като шило за лед между очите. Прозорците на влака се пръснаха. Простосмъртните, които бяха припаднали започнаха сепнато да идват на себе си. Някои успяха да изпълзят до вратите. Другите се сринаха през счупените прозорци.

     Със замъглено зрение Анабет видя чудовището да прикляка на не съотвестващите си предни ръце, готово да връхлети.

     Времето се забави. Тя беше смътно наясно със затварящите се врати, вече празния влак излизаше от станцията.  Кондуктора не осъзнаваше ли какво се е случило. Влакът беше ли приключил на автопилот? Сега, когато беше само на метър от него, Анабет забеляза нови подробности за чудовището. Неговата червена аура изглеждаше по-ярка по шева в черупката му. Светещи гръцки букви и египетски йероглифи избълваха като вулканичен газ от подводна пукнатина. Лявата ръка на лъва беше обръсната при китката, татуирана със серия от малки черни ивици. Отвътре на лявото ухо на лъва беше залепнал оранжев етикет на който пишеше $99.99

     Анабет стисна презрамката на раницата си. Беше готова да я залюлее към чудовището, но не можеше да направи повече от оръжие. Вместо това реши да заложи на обичайната си тактика,  когато е изправена пред по-силен противник. Започна да говори. 

-         Направен си от две различни части. – каза тя – Ти си като част от статуя която се е съживила. Да не си бил съединен?

     Бе общо предположение, но лъвското ръмжене накара Анабет да мисли, че е нацелила. Вълкът удари лъва по бузата сякаш му казваше да млъкне.

-         Не сте свикнали да работите заедно. – предположи Анабет. – Господин Лъв ти имаш ID код на крака си. Бил си артефакт в музей. Може би в Метрополитън?

     Лъвът изръмжа толкова силно, че коленете на Анабет потрепериха.

-         Предполагам, че  това значи „да“. И ти, господин Вълк – този стикер на ухото ти – да не са те продавали в някой антикварен магазин?

     Вълкът изръмжа и пристъпи към нея. Междувременно, влака напусна тунелите под Ист Ривър. Студен вятър се завихри през счупените прозорци и накара зъбите на Анабет да тракат. Всички инстинкти й казваха да бяга, но чувстваше коленете си като разпаднати. Аурата на чудовището ставаше все по-ярка, изпълвайки въздуха с мъгливи символи и кървави светлини.

-         Ти – ти ставаш по-силен.  – отбеляза Анабет. – Ти си направен някъде наблизо, нали? И колкото повече се приближаваш ...

     Главите на чудовището изръмжаха още веднъж в хармония. Вълна от червена енергия премина през колата. Анабет трябваше да се бори, за да остане в съзнание. Рачо пристъпи по-близо. Черупката му се разшири, пукнатината надолу гореше като разтопено желязо до центъра.

-         Задръж! – извика Анабет. – Сега го схванах. Не си довършен. Търсиш друга част. Трета глава?

     Чудовището спря. Очите му блестяха предпазливо, сякаш казваше: „Да не си ми чела дневника?“.

     Смелостта на Анабет нарасна. Най-накрая получаваше знания за врага си. Беше срещала много триглави чудовища преди. Когато става дума за митични същества, три беше нещо като магическо число. Беше логично  това чудовище да има още една глава.

     Рачо беше някакъв вид статуя, разделена на части. Сега нещо го беше събудило. Опитваше се да се събере отново. Анабет реши, че не може да позволи това да се случи. Тези светещи червени йероглифи и гръцки букви се носеха около него като изгорял кабел от предпазител, излъчваше магия, която усети фундаментално погрешно, като че ли бавно разтваряше клетъчната структура на Анабет.

-         Не си точно гръцко чудовище, нали? – осмели се тя – От Египет ли си?

     Рачо не хареса този коментар.

-         Уау, момче, - каза тя – Не си напълно здрав още, нали? Атакувай ме сега и ще загубиш. След всичко, вие двете не си вярвате една на друга.

     Лъвът наклони главата си и изръмжа.

     Анабет погледна с престорен шок.

-         Господин Лъв! Как можа да кажеш това за господин Вълк?

     Лъвът примигна.

     Вълкът погледна лъва и изръмжа подозрително.

-         И господин Вълк!  - ахна Анабет – Не можеш да говориш така за своя приятел!

     Двете глави се обърнаха една към друга с  щракане и вой.  Чудовището се олюля, когато ръцете му отидоха в различни посоки. Анабет знаеше, че си е спечелила само няколко секунди. Тя напъна мозъка си, опитвайки се да разбере какво бе това същество и как може да го победи, но не съвпадаше с нищо за което можеше да се сети от уроците си в лагера на Нечистокръвните.

     Смяташе да застане  зад него, може би опитвайки се да счупи черупката му, но преди да успее, влакът забави. Изтеглиха се в станция Хай Стриит, първата Бруклинска спирка.

    Платформата беше странно празна, но проблясък на светлина от стълбището за излизане хвана окото на Анабет. Младо русокосо момиче в бели дрехи размахваше дървен жезъл, опитвайки да удари странно животно, което се виеше около краката й лаейки гневно. От раменете нагоре, съществото изглеждаше като черен лабрадор, но гърба му не бе нищо друго освен грубо скъсена точка, като калцирана опашка на попова лъжичка.

     Анабет имаше време само да си помисли: „Третата част“.

     Тогава русокосото момиче удари кучето през муцуната. Жезълът й се разгоря със златиста светлина и кучето профуча назад – право в далечния край на метрото. Русокосото момиче го последва. Скочи през затварящите се врати точно когато влакът се изнесе от гарата.

     За момент всички те просто стояха там – две момичета и две чудовища.

     Анабет проучи другото момиче в противоположния край на колата, опитвайки се да се оцени нивото й на заплаха.

     Новодошлата носеше бял ленен панталон и блуза в тон, нещо като карате униформа. Нейните стоманени връхчета на кубинките изглеждаха като че биха могли да нанесат щети в битка. През лявото й рамо беше преметната синя найлонова раница с извита пръчка от слонова кост – бумеранг? - висяща от каишката. Но най-смущаващото оръжие на момичето беше нейният бял дървен жезъл – около 5 метра, с издълбана на върха глава на орел, по цялата дължина бе нажежен като божествен бронз.

     Анабет срещна очите на момичето и изпита чувството, че ще я вкаменят.

     Карате момичето не можеше да бъде на повече от тринайсет. Очите й бяха светлосини, като на дете на Зевс. Дългата й руса коса беше с червени кичури. Много приличаше на дете на Атина – готова за битка, бърза и бдителна и безстрашна. Анабет имаше чувството, че вижда себе си преди четири години, по времето когато за пръв път срещна Пърси Джаксън.

     Тогава Карате момичето заговори и разби илюзията.

-         Добре - Тя издуха кичур червена коса от лицето си. – Защото деня ми вече не беше достатъчно откачен.

     „Британка“ – помисли си Анабет. Но нямаше за кога да размишлява над това.

     Кучето попова лъжичка и Рачо стояха по средата на колата, на около 15 метра, втренчени един в друг в изумление. Сега те преодоляваха шока си. Кучето зави – триумфален вик, като „Намерих те!“. И лъвът – вълк – рак се хвърли да го посрещне.

-         Спри ги! – извика Анабет.

     Тя скочи върху гърба на Рачо и предните му лапи се сринаха от допълнителното тегло.

     Другото момиче изкрещя нещо като:

-         Mar!  

    Поредица от златни йероглифи пламнаха във въздуха.

     Кучешкото същество залитна назад, пригади му се, сякаш е глътнало билярдна топка.

     Анабет се страеше да държи Рачо долу, но звярът беше два пъти колкото теглото й. Избута нагоре  предните си крайници, опитвайки се да я хвърли. И двете глави се обърнаха да щракнат в лицето й.

     За щастие беше впрягала изобилие от диви пегаси в лагера на Нечистокръвните. Успя да запази равновесие, докато сваля раницата си. Тя изсипа 20 кила архитектурни книги върху главата на лъва, прехвърли на рамото си каишката през пастта на вълка, и я дръпна леко.

     Междувременно, влакът излезе на дневна светлина. Изтрополиха по повдигнатите релси на Куинс, свеж вятър подухна от счупените прозорци и блестящи парченца стъкло танцуваха от другата страна на седалките. С крайчеца на окото си, Анабет видя черното куче да се отърсва от повдигането си. Той се хвърли към Карате момичето, което извади бумеранга си от слонова кост  и взриви чудовището с друга златна искра.

     Анабет искаше да може да призовава златни искри. Всичко което имаше беше глупава раница. Тя се постара да подчини Рачо, но чудовище сякаш ставаше по-силно заради второто, докато червената аура на нещото отслабваше Анабет. Чувстваше главата си като пълна с памук. Стомаха й се усука.

     Загуби представа за времето, докато  се бореше със съществото. Знаеше единствено, че не може да го остави да се комбинира с това кучеглаво нещо. Ако чудовището се превърнеше в завършено триглаво каквото и да беше, можеше да е невъзможно да се спре.

     Кучето се хвърли отново към Карате момичето. Този път  я повали. Анабет се разсея и загуби контрол над рачешкото чудовище, което я хвърли на разстояние - удряйки главата й в ръба на седалката.

     Ушите й бръмчаха докато съществото ревеше в триумф. Вълна от нажежена енергия разлюля колата. Влакът се наклони настрани и Анабет изпадна в безтегловност.

-         Идваш на себе си, - каза момичешки глас – Трябва да се преместим.

     Анабет отвори очите си. Светът се въртеше. В далечината виеха аварийни сирени.

     Лежеше по гръб в някакви  бодливи плевели. Русото момиче от влака се наведе над нея, дърпаше я за ръката.

     Анабет успя да седне. Чувстваше се така, сякаш някой чукаше горещи пирони в ребрата й. Когато зрението й се проясни, осъзна че е късметлийка, че е оцеляла. На около 50 метра, влакът на метрото беше свален извън пистата. Автомобилите лежаха настрани разбити, на димящи зигзаг останки, което напомни на Анабет труп на дракон ( За жалост, беше виждала няколко такива).

    Не забеляза ранени простосмъртни. Надяваше се, че всички са избягали от влака в гарата на улица Фултън. Но все пак - какво бедствие.

     Анабет позна мястото: плаж Рокауей. Няколко стотина фута вляво, свободни парцели и огънати телени огради  отстъпваха на жълт пясък, осеян с катран и боклук. Морето кипеше под облачното небе. Вдясно от Анабет, покрай железопътните линии, стоеше един ред от жилищни кули, толкова порутени, че може да са били от игра на ужким, изработени от стари кутии от хладилници.

-         Йоо-хоо. - Карате момичето разтърси рамото й. – Знам, че вероятно си в шок, но трябва да тръгваме. Аз не желая, да бъда разпитвана от полицията с това нещо в калчищата.

     Момичето се дръпна на ляво. Зад нея на разбития асфалт, черния лабрадор чудовище се беше излегнал като риба на сухо, с муцуна и лапи, обвързани с нажежено златно въже.

     Анабет се втренчи в по-младото момиче. Около врата й блестеше верига със сребърен амулет – символ приличащ на Египетския ankh кръстосан с джинджифилов сладкиш. 

    До нея стояха жезълът и бумерангът й от слонова кос – и двете издълбани с йероглифи и рисунки на странни, много не-гръцки чудовища.

-         Коя си ти? – запита Анабет.

Усмивка се прокрадна в ъгъла на устата на момичето.

-         Обикновено не казвам името си на странници. Магически уязвимости и всичко това. Но трябва да уважавам някой, който се бори с двуглаво чудовище с нищо друго освен една раница. - Тя подаде ръка. – Сейди Кейн.

-          Анабет Чейс.

     Ръкуваха се.

-         Приятно ми  е да се запознаем, Анабет. -  каза Сейди – Сега, да изведем кучето си на разходка, искаш ли?

    Те напуснаха точно навреме.

     В рамките на минути, аварийни автомобили заобиколиха останките от влака, и тълпа от зрители се събра от близките жилищни сгради.

     Анабет се почувства по-гадно от всякога. Червени петна затанцуваха пред очите й, но  помогна на  Сейди да плъзне кучешкото същество  по опашка в пясъчните дюни. Сейди изглежда намираше удоволствие в дърпането на чудовището над колкото се може повече камъни и колкото счупени бутилки може да намери.

     Звярът изръмжа и се размърда. Неговата червена аура светеше по-ярко, докато златното въже избледняваше.

     Обикновено Анабет харесваше ходенето по плажа. Океанът й напомняше за Пърси. Но днес тя беше гладна и изтощена. Чувстваше раницата си по-тежка в момента, и магията на кучешкото същество я караше да иска да се хвърли.

     Също, плаж Рокауей  бе отдалечено място. Масивен ураган избухнал преди повече от  година, и щетите все още бяха очевидни. Някои от блоковете в далечината бяха намалени до черупки, техните закопани прозорци и стени, покрити с графити.  Изгнила дървесина, парчета асфалт и засукан метал застлаваха плажа. Пилоните на унищожения кей стърчаха нагоре от водата. Самото море гризеше възмутено брега, като че ли казваше: „Не ме игнорирай. Винаги мога да се върна и да довърша работата.“ Накрая стигнаха изоставен сладоледен камион наполовина потънал в дюните. Нарисуваните  върху стената,  избелели снимки на отдавна изгубени вкусни предложения накараха стомаха на Анабет да вие в протест.

-         Трябва да спра, - промърмори тя.

     Тя пусна кучето чудовище и залитна към камиона, след това се плъзга надолу с гръб срещу пътническата врата.

Сейди седна с кръстосани крака, срещу нея. Тя порови из собствената си раница и извади керамично шишенце с коркова тапа.

-         Ето. – Подаде го на Анабет. - Вкусно е. Пий.

Анабет проучи шишето предпазливо. То натежа и се затопли, като че ли е пълно с топло кафе.

-         Ъх, това няма да отприщи всякакви златни проблясъци на ка-бам в лицето ми, нали?  

Сейди изсумтя.

-         Това е просто лечебен елексир, глупчо. Приятелката ми, Джаз, прави най-добрия в света.

     Анабет все още се колебаеше. Беше пробвала отвари преди, произведени от децата на Хеката. Обикновено те са с вкус на блатна супа, но най-малко са направени да работят върху полубогове. Каквото и да имаше в това шишенце, то определено не бе така.

-         Не съм сигурна, че трябва да опитвам, - каза тя. – Не съм като теб.

-         Никой не е като мен. – съгласи се Сейди. – Аз съм уникална. Но ако имаш предвид, че не си магьосник, е, мога да видя това. Обикновено се бием с жезъл и пръчка. - Тя потупа издълбания бял полюс и  бумерангът от слонова кост легна до нея. – Още мисля, че отварата ми трябва да проработи върху теб. Ти се бореше с чудовище. Оцеля тази железопътна катастрофа. Не може да си нормална.

     Анабет се засмя слабо. Тя намери безочливостта на другото момиче за освежаваща.

-         Не. Определено не съм нормална. Аз съм полубог.

-         Аха.  - Сейди потупа с пръсти по извитата си пръчица. – Съжалявам, това е ново за мен. Бог демон?

-         Полубог. – поправи я Анабет. – Наполовина бог, наполовина простосмъртен.

-         А, вярно. - Сейди издиша, явно облекчена. - Аз пуснах Изида в главата си няколко пъти. Кой е твоят специален приятел?

-         Моят .... Не. Не съм пускала никой. Майка ми е гръцка богиня, Атина.

-         Майка ти.

-         Да.

-         Богиня. Гръцка богиня.

-         Да. – Анабет забеляза, че новата й приятелка пребледнява. – Предполагам, че нямате такова нещо, ъм, от къде си?

-         Бруклин. – Сейди се замисли. - Не. Не мисля така. Или Лондон. Или Лос Анджелис. Не си спомням да съм срещала гръцки полубогове в някое от тези места. И все пак, когато човек се е занимавал с магически павиани, богини котки и джуджета в бански, не може да се изненада много лесно.

     Анабет не беше сигурна, че е чула правилно.

-         Джуджета в бански?

-         Ммм. - Сейди погледна към кучето чудовище, все още вписвайки се в златните си въжета. - Но, има и изключения. Преди няколко месеца, майка ми ме предупреди. Каза ми да внимавам за други богове и други видове магия.

     Шишето в ръцете на Анабет изглеждаше все едно се затопля.

-         Други богове. Ти спомена Изида. Тя е Египетската богиня на магията. Но не ти е майка?

-         Не. – каза Сейди. – Искам да кажа, да. Изида е богиня на Египетската магия. Но не ми е майка. Майка ми е призрак. Е, тя беше магьосница в Дома на Живота, като мен, но след това тя почина, така че ...

-         Само секунда. – Главата на Анабет пулсираше толкова силно, че тя разбра, че нищо не може да стане по-зле. Тя отпуши отварата и я изпи.

     Беше очаквала бульон „блатна измет“, но всъщност имаше вкус на топъл ябълков сок. Мигновено, зрението й се прочисти. Стомахът й се успокои.

-         Уоу. – каза тя.

-         Казах ти. – Сейди се подсмихна. - Джаз е съвсем мироварец.

-         Значи казваше .... Дом на Живота. Египетска магия. Ти си като детето, което гаджето ми срещна.

Сейди се усмихна ерозиращо.

-         Гаджето ти е срещнало някой като мен? Друг магьосник?

     На няколко крачки, съществото куче изръмжа и се напрегна. Сейди не изглеждаше загрижена, но Анабет се тревожеше за това колко смътно вълшебното въжето беше нажежено сега.

-         Това беше преди няколко седмици. – каза Анабет. – Пърси ми каза луда история за срещата му с момче близо до залив Моричес. Очевидно това дете е ползвало йероглифи за да прави магии. Помогнало на Пърси да победи гигантско чудовище крокодил.

-         Синът на Собек! – изтърси Сейди. – Но брат ми победи това чудовище. Не е казвал нищо за ....

-         Името на брат ти да не е Картър? – попита Анабет.

     Около главата на Сейди затрептя ядосана златна аура – ореол от йероглифи, които приличаха на намръщване, юмруци и мъртъв човек.

-         От този момент, - изръмжа Сейди. – Името на брат ми е Боксова Круша. Изглежда не ми е казал всичко.

-         Ах. - Анабет трябваше да се бори с желанието да се махне от новия си приятел. Страхуваше се, че тези светещи гневни йероглифи може да се взривят. - Неловко. Извинявай.

-         Недей. – каза Сейди. – Скоро ще се насладя да размажа лицето на брат си. Но първо ми кажи всичко за себе си, полубоговете, гърците и каквото и да може да се наложи да правим с нашия зъл кучешки приятел тук.

     Анабет й каза каквото може.

     Обикновено тя не бързаше толкова да се доверява, но имаше голям опит в разчитането на хора. Тя хареса Сейди веднага: кубинките, червените кичури, отношението. В опита на Анабет, неблагонадеждните хора не бяха толкава сигурни, че искат да разбият нечие лице. Те със сигурност не биха помогнали  на непознат в безсъзнание и предложили лечебен елексир.

     Анабет описа лагера на Нечистокръвните. Разказа някои от приключенията си за битки с богове, гиганти и титани. Тя обясни, как е забелязала двуглавия лъв-вълк-рак на бензиностанцията на Западнa Четвърта улица и е решила да го последва.

-         И така, ето ме тук. – обобщи Анабет.

     Устата на Сейди потръпна. Тя изглеждаше така, сякаш може да започне да крещи или да плаче. Вместо това, тя рухна в пристъп на смях.

Анабет се смръщи.

-         Нещо смешно ли казах?

-         Не, не. – изсумтя Сейди. – Е, това е малко смешно, седим на плажа и говорим за гръцки богове. И за лагер за полубогове и ..

-         Всичко е истина!

-         О, аз ти вярвам. Твърде нелепо е, за да не е истина. Просто, мисля, че всеки път светът ми става непознат: Добре. Сега сме достигнали максимална странност. Поне знам, че сме в пълна степен. Първо, открих че с брат ми сме потомци на фараони и имаме магически сили. Добре. Няма проблем. Тогава открих, че моя мъртъв баща е слял душата си с Озирис и е станал лорд на смъртта. Брилянтно! Защо не? Тогава чичо ми пое Дома на Живота и оглави хиляди магьосници по света. Тогава гаджето ми се оказа, че е хибрид магьосник/безсмъртен бог на погребенията. И през цялото време си мисля, Разбира се! Бъди спокойна и давай напред! И тогава ти идваш един случаен четвъртък, ла-ди-да, и казваш  „О, между другото, египетските богове са само една малка част от космическата абсурдност. Има и гръцки, за които трябва да се притесняваме! Ура!

     Анабет не успя да проследи всичко което каза Сейди – гадже бог на погребенията? - но трябваше да признае, че се кикотеше което  беше по-здравословно от извиването на топка и хлипането.

-         Добре. – призна тя. – Всичко звучи малко лудо, но предполагам, че има смисъл. Учителят ми, Хирон – от години ми казва, че древните богове са безсмъртни, защото са част от цивилизация. Ако гръцките богове могат да се мотаят наоколо няколко хилядолетия, защо не и египетските?

-         Колкото повече толкова по-весело, - съгласи се Сейди. – Но какво ще кажеш за това малко кученце? - Тя взе една малка раковина и отскочи на разстояние от главата на Лабрадора чудовище, който се озъби в раздразнение. – В един момент си седи на масата в библиотеката ни -  безвреден артефакт, мислим, че е каменна отломка от някаква статуя. В следващия момент се съживява и избухва в Бруклинската къща. Премина нашите магически отделения, пингвините на Феликс и сви рамене при заклинанията ми сякаш са нищо.

-         Пингвини? – Анабет поклати глава. – Не. Забрави, че съм питала.

     Тя изучаваше кучешкото същество,  като се напрегна знанията си. Червени гръцки букви и йероглифи се завихриха около него, сякаш се опитваше да оформи нови символи – съобщение, което Анабет почти можеше да разчете.

-         Дали тези въжета ще издържат? – попита тя. – Изглеждат така сякаш отслабват.

-         Не се тревожи. – увери я Сейди. - Тези въжета са издържали богове. И не малки богове, имай предвид. Екстра-големите.

-         Ъм, Добре. Значи казваш, че кучето е било част от статуя. Някаква идея каква?

-         Никаква. – Сейди сви рамене. – Клио, нашата библиотекарка, точно изследваше този въпрос, когато Шаро тук се събуди.

-         Но трябва да е бил свързан с друго чудовище – вълча и лъвска глава. Останах с впечатлението, че те също са се съживили. Те бяха слети заедно и не бяха свикнали да работят като отбор.  Качиха се на влака търсейки нещо – вероятно това куче.

     Сейди се заигра със сребърния си медальон.

-         Чудовище с три глави: вълча, лъвска и кучешка. Всички стърчат от.... Какво беше консоновидното нещо? Черупка? Факла?

    Главата на Анабет започна да се върти отново. Факла.

    Блесна далечен спомен – може би рисунка, която беше видяла в книга. Не беше счетено, че конуса на чудовището може да бъде нещо, което може да държи, нещо, което принадлежи на масивна ръка. Но факел не беше правилно.

-         Скиптър е, - осъзна тя. – Не помня кой бог го държеше, но триглавия жезъл беше неговия символ. Беше....грък, мисля, но също беше от някъде в Египет...

-         Александрия. – досети се Сейди.

Анабет я изгледа втренчено.

-         Откъде знаеш?  

-         Е, съгласна, не съм историческа натура като брат ми, но съм била в Александрия. Спомням си нещо по въпроса, че била столица, когато гърците са управлявали Египет. Не беше ли ... Александър Велики?

     Анабет кимна.

-         Точно така. Александър завладява Египет и, след като умира, неговият генерал Птолемей поема поста. Искал египтяните да го приемат като свой фараон, затова смесил египетските и гръцките богове и направил нови.

-         Звучи оплескано, - каза Сейди. – Предпочитам боговете си не-смесени.

-         Но има един бог в частност – не мога да си спомня името му. Триглавото същество беше на върха на скиптъра му.

-         По-скоро голям жезъл, - отбеляза Сейди. – Не желая да срещам човека, който може да го носи.

-         О, богове. - Анабет седна. – Това е! Жезълът не просто опитва да се сглоби – опитва се да намери господаря си.

Сейди се намръщи.

-         Не съм в полза на всичко това. Трябва да сме сигурни.

     Кучето чудовище виеше. Магическите въжетата експлодираха като граната, пръскайки плажа със златисти шрапнели.

     Взривът отблъсна Сейди през дюните като  кълбо от боклуци и прах.

     Анабет се блъсна в камиона за сладолед. Крайниците й я водеха. Всичкия въздух излезе от дробовете й.

     Ако кучешкото същество е искало да я убие, това би могло да стане лесно.

     Вместо това граничи вътрешноводния, изчезвайки в бурените. Анабет инстинктивно се пресегна за оръжие. Пръстите й стиснаха извитата пръчка на Сейди. Болката я накара да ахне. Слоновата кост изгоря като сух лед. Анабет опита да я пусне, но ръката й не й се подчини. Докато гледаше, пръчката запуши, променяше формата си, докато изгарянето не стихна и Анабет държеше  кама от божествен бронз - точно като тази, която имаше в продължение на години.

     Тя се втренчи в острието. После чу пъшкане от близките дюни.

-         Сейди! - Анабет се олюля на крака си.

     Докато стигна магьосника, Сейди беше седнала, плюейки пясък от устата си. Имаше парченца водорасли в косата си, и раницата й беше увита около едната й кубинка, но изглеждаше по-скоро възмутена отколкото ранена.

-         Глупав Шаро! – изръмжа тя. - Без кучешки бисквити за него! – Тя се смръщи към ножа на Антабет. – От къде взе това?

-         Ъм....твоята пръчка е. – каза Анабет. – Вдигнах я и .. не знам. Просто се промени във  вида кама, която обикновено използвам.

-         Хм. Е, магическите предмети имат собствено съзнание. Запази я. Имам още у дома. Сега, накъде тръгна Шаро?

-         Натам. - Анабет посочи с новия си нож.

     Сейди надникна във вътрешността. Очите й се разшириха.

-         Добре. Към бурята. Това е ново.

     Анабет проследи погледа й. След релсите на метрото, тя не видя нищо освен един изоставен апартамент с кула, ограден и пропаднал срещу късното следобедно небе.

-         Каква буря?

-         Не го виждаш? – попита Сейди. – Задръж. - Тя отмота раницата  от ботуша си и се разрови из запасите си. Извади още едно керамично шишенце, това бе късо и дебело и широко колкото буркан от крем за лице. Тя свали капака и загреба малко розова слуз. – Остави ме да намажа това на клепачите ти.

-         Уау, това звучи като автоматично не.

-         Не ставай гнуслива. Напълно безвреден е – е, за магьосници. Вероятно за полубогове също.

     Анабет не се успокои, но затвори очи. Сейди намаза слузта на клепачите й, които изтръпнаха и се затоплиха като от търкане на ментол.

-         Добре. – каза Сейди. – Сега можеш да погледнеш.

     Анабет отвори очи и ахна.

     Светът беше залят с цветове. Почвата стана полупрозрачни - гелообразни слоеве се спускаха в мрака долу. Въздухът бе накъдрен с блестящи воали, всеки иден трептящ малко извън синхром, сякаш множество видеоклипове с висока разделителна способност бяха насложени един върху друг. Йероглифи и гръцки букви се въртяха около нея, сливаха се и се пукаха, тъй като се сблъскваха. Анабет се почувства така сякаш виждаше света на атомно ниво. Всичко невидимо бе разкрито, боядисано с магическа светлина.

-         През цялото време ли виждаш по този начин?

  Сейди изсумтя.

-         Богове на Египет, не! Ще ме подлуди. Трябва да се концентрирам, за да видя в Дуат. Това е каквото правиш - надничане в магическата страна на света.

-         Аз, - Анабет се поколеба.

     Анабет обикновено бе уверен човек. Всеки път, когато се справяше с обикновени простосмъртни, тя носеше самодоволна сигурност, че  притежаваше тайно знание. Тя разбираше света на боговете и чудовищата. Простосмъртните нямаха представа. Дори и с други полубогове, Анабет беше почти винаги най-опитен ветеран. Беше направила повече, отколкото повечето герой някога са мечтали, и бе оцеляла. Сега, гледайки променливите завеси на цветовете, Анабет отново се чувстваше като шест годишно дете, точно научило колко ужасен и опасен беше всъщност света му.

     Тя седна трудно в пясъка.

-         Не знам какво да мисля.

-         Не мисли. – посъветва я Сейди. – Дишай. Очите ти ще се настроят. Това е по-скоро като плуване. Ако оставиш тялото си да поеме, ще знаеш какво да правиш инстинктивно. Паникьосай се и ще се удавиш.

     Анабет опита да се отпусне.

     Тя започна да различава модели във въздуха: токове, които текат между слоевете на реалността, изпарени пътеки на магия минаваха поточно на автомобили и сгради. Площадката на останките на влака светеше в зелено. Сейди имаше златна аура с мъгливи пера разпространяващи се зад нея като крила.

     Там където беше лежало кучето чудовище, земята тлееше като жарава. Далеч от мястото се извиваха пурпорни пипала, следващи посоката, в която беше избягало чудовището.

     Анабет се фокусира върху сградата на изоставения апартамент в далечината, и сърцебиенето й се ускори. Кулата светеше в червено отвътре - светлина се процеждаше през закованите прозорци, засичайки през пукнатини в рушащите се стени. Тъмни облаци се завъртяха над главата й, и повече пипала на червена енергия тръгнаха на  потоци към сградата от всички краища на пейзажа, като че ли се изготвяха от завихрянето. 

     Сцената напомняше на Анабет на Харибда, на водовъртеж-вдишването на чудовището което бе срещала веднъж  в Морето на чудовищата. Не беше щастлив спомен.

-         Този жилищен блок, - каза тя. – Привлича червената светлина от цялото място.

-         Точно, - каза Сейди. – В египетската магия червеното е лошо. Означава зло и хаос.

-         Значи ето къде кучето чудовище е отишло. - Досети се Анабет. - Да се слее с друга част на скиптъра.

-         И да намери господаря си, бих се обзаложила.

     Анабет знаеше, че  трябва да се изправи. Трябваше да побързат. Но, гледайки въртеливите магически слоеве, беше прекалено уплашена, че да помръдне.

     Беше прекарала целия си живот в изучаване на мъглата – магическата граница която разделя света на простосмъртните от този на гръцките богове и чудовища. Но никога не си е мислила за мъглата като действителна завеса.

    Как го беше нарекла Сейди? Дуат?

    Анабет се запита дали мъглата и Дуат са свързани, или може би дори са едно едно и също нещо. Можеше да види броят на воалите подозрителен – като гоблен събран в себе си сто пъти.

     Не вярваше да устои. Паникьосай се и ще се удавиш.

     Сейди й подаде ръка. Очите й бяха пълни със съчувствие.

-         Виж, знам, че е много, но нищо не се е променило. Ти си все още същия трудно белещ се, полубог с бойна раница, който винаги си си била. А сега имаш и прекрасна кама.

     Анабет усети покачването на кръв към лицето й. Обикновено тя щеше да е този, който дава на агитация.

-         Да. Да, разбира се. – Тя прие ръката на Сейди. - Да вървим да намери един бог.

     Телената ограда беше обградила сградата, но те пристигнаха пред пролука и избраха пътя си през вълшива трева и счупен бетон.

     Омагьосаната слуз на очите на Анабет изглеждаше  облечена на разстояние. Светът вече не изглеждаше толкова многопластов и калейдоскопски, но това беше добре за нея. Не й трябваше специално зрение, за да знае, че цялата кула е пълна с лоша магия.

     Отблизо, червената светлина от прозорците беше още по-сияйна. Шперплатът се разтърси. Тухлените стени стенеха. Йероглифни птици и цифри бяха образувани във въздуха и се носеха вътре. Дори графитите сякаш вибрираха на стената, сякаш картинките се опитваха да оживеят.

     Каквото и да беше вътре в сградата, мощността му задърпа Анабет прекалено, по същия начин, който Рачо имаше на влака.

     Тя сграбчи новата си бронзова кама, осъзнавайки, че е твърде малка и твърде къса, за да осигури много по-голяма мощност. Ето защо Анабет обичаше кинжалите: държаха я фокусирана. Едно дете на Атина никога не трябва да разчита на острието, ако  може вместо това да използва своята съобразителност. Интелекта печели войни, не  грубата сила.

     За съжаление, разума на Анабет не работеше много добре в момента.

-         Иска ми се да знаех с какво си имаме работа, - тя промърмори докато се прокрадваха към сградата. – Обичам първо да правя изследвания – да се въоръжавам с познания.

Сейди изсумтя.  

-         Звучиш като брат ми. Кажи ми, колко често чудовища ти дават лукса да ги потърсиш с Google, преди да атакуват?

-         Никога. – призна Анабет.

-         Е, ето те. Картър - той ще се радва да прекарва часове в библиотеката, четейки за всеки враждебен демон който бихме могли да срещнем, като подчертава важни битове и правейки  флашкарти за мен да уча. За сажеление, когато демоните атакуват, не ни дават никакво предупреждение, и  рядко се притесняват да се идентифицират.

-         И, каква е твоята стандартна оперативна процедура?

-         Напредвам, - каза Сейди. – Мисля в движение. Когато е необходимо, взривявам врагове на мънички-малки парчета.

-         Страхотно. Биеш се точно като приятелите ми.

-         Ще приема това като комплимент. Тази врата, мислиш ли?  

      Набор от стъпки,водеше до входа на мазе. Единствено бе прикована на  две на три от другата страна на стената в половинчат опит да се предпази от нарушители, но самата врата беше открехната.

     Анабет бе на път да предложи да разузнае периметъра. Тя не вярваше на такъв лесен начин за влизане, но Сейди не чака. Младата магьосница се затича надолу по стълбите и се плъзна вътре.

     Единственият избор на Анабет беше да я последва.

     Както се оказа, ако бяха дошли през всяка друга врата, биха умрели.

     Целият интериор на сградата беше огромна черупка, висока тридесет етажа, въртеливо движение с водовъртеж на тухли, тръби, дъски и други отпадъци, заедно с нажежените гръцки символи, йероглифи и червени неонови снопчета от енергия. Сцената беше едновременно ужасяваща и красива -  сякаш беше уловено торнадо, осветено от вътре и поставено постоянно на дисплея. Защото влязоха на сутеренно ниво, Сейди и Анабет бяха защитени в плиткото стълбище - един вид изкоп в бетона. Ако бяха влезли в бурята на нивото на земята, биха били разкъсани.

     Докато Анабет гледаше, усукана стоманена греда прелетя над главите им със скоростта на състезателна кола. Десетки тухли ускориха от подобното на риба училище. Огнен червен йероглиф се блъсна в летящ лист от шперплат, и дървото се запали като книжна салфетка.

-         Там горе, - прошепна Сейди.

     Тя посочи към върха на сградата, където част от тридесетия етаж все още бе непокътната - разпадащ се перваз вдаден в празнотата. Трудно беше да се види през развалините на вихрушката и червената мараня, но Анабет успя да познае обеместа хуманоидна форма да стои над пропастта, ръцете му се разпространяваха все едно посрещаше  бурята.

-         Какво прави той? – промърмори Сейди.

     Анабет трепна когато спирала от медни тръби се завъртя на няколко инча над главата й. Тя се втренчи в отломките и започна да забелязва модели като в Дуат: водовъртеж от дъски и пирони, идващи заедно, за да образуват рамка на платформа, куп от тухли сглобяващи се като Лего, за да направят арка.

-         Той строи нещо. – осъзна тя.

-         Строи какво, бедствие? – попита Сейди. – Това място ми напомня Царството на Хаоса. И повярвай ми, не беше от любимите ми празнични места.

Анабет я погледна. Чудеше се дали Хаосът има същото значение за египтяни, както  за гърци. Анабет бе имала свой собствен близък разговор с Хаосът, и ако Сейди също е била там - Е, магьосницата трябваше да бъде още по-трудна, отколкото  изглеждаше.

-         Бурята не е напълно случайна, - каза Анабет. – Виждаш ли това там? И там? Парчета материал се съединяват, оформяйки някакъв вид структура в сградата.

Сейди се намръщи.

-         На мен ми прилича на тухли в блендер.

Анабет не беше сигурна как да го обясни, но беше учила архитектура и инжинерство достатъчно дълго, за да разпознава подробностите. Медните тръби се свързваха като артериите и вените в кръвоносната система. Секции на стари стени се сглобяваха заедно, за да образуват нов пъзел. Толкова често, че повечето тухли и греди се отлепяха от стените, за да се присъединят към торнадото.

-         Той канибализира сградата, - каза тя. - Не знам още колко дълго външните стени ще издържат.

Сейди изруга под носа си.

-         Моля те, кажи ми, че не строи пирамида. Всичко друго, само не и това.

Анабет се зачуди защо египетски магьосник ще мрази пирамиди, но поклати глава.

-         Предполагам, че е някакъв вид конусовидна кула. Има само един начин да знаем със сигурност.

-         Попитай строителя. - Сейди вдигна поглед към останалото от тридесетия етаж.

Мъжът на перваза не се беше преместил, но Анабет можеше да се закълна, че бе станал по-голям. Червената светлина се завихри около него. В силует, той изглеждаше така сякаш носеше жертвeна ъгловата шапка - ла Ейб Линкълн.

      Сейди нарами раницата си.

-         Значи, ако това е нашия мистериозен бог, къде е...

Точно на място, нарязаното на три части чудовище се появи от врявата. В противоположния край на сградата, набор от метални врати се отвори с трясък и натовари чудовището рак вътре.

     За жалост, сега чудовището беше с всички три глави – вълк, лъв и куче. Дългата му спирална черупка блестеше с гръцки и йероглифни надписи. Напълно пренебрегвайки летящите отломки, чудовището се покатери вътре със своите шест предни крайници, после скочи във въздуха. Бурята го издигна нагоре, спираловидно през хаоса.

-         Търси господаря си, - каза Анабет. – Трябва да го спрем.

-         Прекрасно, - промърмори Сейди. - Това ще ме изцеди.

-         Какво ще направи?

Сейди вдигна жезъла си.

-         N’dah!

 Във въздуха над тях блесна златен йероглиф: 

И изведнъж те бяха обкръжени в  сфера от светлина.  

     Гръбнака на Анабет изтръпна. Тя беше обвити в защитен балон като този веднъж преди, когато тя, Пърси и Гроувър използваха вълшебни перли, за да избягат от подземния свят. Опитът й беше...клаустрофобия.

-         Това ще ни предпазва ли от бурята? – попита тя.

-         Дано. - На лицето на Сейди  беше избила пот. – Хайде.

Тя тръгна нагоре по стълбите.

     Веднага, щитът бе поставен на изпитание. Летящата контраатакуваща кухня би ги обезглавила, но се разби в силовото поле на Сейди. Парчета мрамор се завъртяха безобидно около тях.

-         Брилянтно, - каза Сейди. – Сега, дръж жезъла докато се превърна в птица.

-         Чакай. Какво?

Сейди завъртя очи.

-         Мислим в движение, помниш ли? Ще прелетя до там и ще спра жезъла чудовище. Ти се опитай да разсееш този бог – който и да е. Привлечи му вниманието.

-         Добре, но не съм магьосник. Не мога да поддържам заклинание.

-         Щитът ще издържи в продължение на няколко минути, толкова дълго, колкото можеш да използваш жезъла.

-         Ами ти? Ако не си в щита...

-         Имам идея. Може и да проработи.

     Сейди хвана нещо от чантата си – фигура на малко животно. Тя нави пръсти около него, след това започна да променя формата си.

    Анабет беше виждала хора да се превръщат в животни преди, но никога не й е било лесно да гледа. Сейди се сви до една десета от размера си. Носът й се удължи в човка. Косата, дрехите и раницата й се отливаха в лъскав слой от пера. Тя се превърна в малка хищна птица - каня, може би - сините й очи сега бяха блестящо златни. С малката фигурка в ноктите си, Сейди разпространи крилата си и се хвърли в бурята.

    Анабет трепна когато куп от тухли се насочиха към приятелката й - но някак отломките минаха право през нея,  без да превръщат Сейди в пересто пюре. Формата на Сейди просто трепна, сякаш пътува под дълбок слой вода.

     Анабет осъзна, че Сейди беше в Дуат – летеше на различно ниво на реалността.

     Идеята накара ума на Анабет да се загрее с възможности. Ако полубог би могъл да се научи да минава през стени така, да тича право през чудовищата...

     Но това беше разговор за друг път. Точно сега трябваше да се движи. Тя се затича нагоре по стълбите и във вихрушката. Метални барове и медни тръби дрънчаха срещу нейното силово поле. Златната сфера светеше малко по-слабо всеки път когато отбиваше отломки.

     Тя вдигна жезъла на Сейди в една ръка и новата си кама в другата. В магическия поток, божествения бронз се разтече като умиращ факел.

-         Хей! - тя се развика към перваз горе. - Г-н бог!

     Никакъв отговор. Гласът й вероятно не би могъл да премине през  бурята.

      Обвивката на сградата започна да стене. По стените се стичаше хоросан и се въртеше в микс като снопчета захарен памук.

     Сейди ястребът  все още беше жив, летящ към триглавото чудовище нагоре, като спиралата. Сега звярът бе на половината път до върха, размахваше краката си и светеше още по-ярко, сякаш попиваше от силата на торнадото.

     Времето на Анабет се изчерпваше.

     Тя разрови из паметта си, преглеждайки старите митове,  най-неясните приказки, които Хирон някога  й е казвал в лагера. Като малка, беше като гъба, попиваща всеки факт и име.

     Триглав жезъл. Бог от Александрия, Египет.

     Името на бога дойде при нея. Най-малко,  се надяваше, че е права.

      Един от първите уроци,които бе научила като полубог: Имената имат сила. Никога не казвай името на бог или чудовище, освен ако не си готов да  привлечеш вниманието му.

     Анабет си пое дълбоко дъх. Тя извика с всичката сила на  дробовете си:

-         СЕРАПИС!

     Бурята се забави. Огромни части от тръби увиснаха във въздуха. Облаци от тухли и дървен материал, замръзнаха и застинаха.

     Неподвижно в средата на торнадото, триглавото чудовище опита да се изправи. Сейди се спусна над главите, отвори  нокти и пусна  фигурката, която мигновено порасна в камила.

     Най-рошавата едногърба камила се заби в гърба на чудовището. И двете същества паднаха от въздуха и се разбиха на пода в плетеница от крайници и глави.  

     Чудовището жезъл продължаваше да се бори, но камилата лежеше върху него с разперени крака, блеейки и плюейки и в общи линии накуцвайки, като гневно избухване на хиляди деца.

     От ръба на тридесетия етаж, прогърмя мъжки глас:  

-         Кой смее да прекъсва триумфалния ми възход?

-         Аз! – изкрещя Анабет. - Слез и се изправи пред мен!

      Тя не харесваше да вярва на чуждите камили, но искаше да държи бога фокусиран върху нея, за да може Сейди да направи... каквото Сейди решеше да прави. Младата магьосница явно имаше някои добри трикове в ръкава си.

    Бог Серапис скочи от своя перваз. Той срина тридесет етажа и се приземи на краката си в средата на приземния, лесна кама се изхвърли от Анабет.

     Не че тя се изкуши да атакува.

     Серапис стоеше петнадесет фута висок. Той носеше само един чифт бански в хавайски флорални мотиви. Тялото му беше изтръгнато от мускули. Неговата бронзова кожа беше покрита с блестящи татуировки на йероглифи, гръцки букви и други езици, които Анабет не можеше да разпознае.

     Лицето му бе в рамка с дълга, пелена коса като растафрикански расти. А къдрава гръцки брада растеше надолу към неговата ключица. Очите му бяха морско сини - толкова много приличаха на тези на  Пърси, че Анабет настръхна. Обикновено тя не  харесваше космати брадати пичове, но трябваше да признае, че този бог бе привлекателен по стар, див сърфистки начин.

     Неговата шапка, въпреки това, разрушаваше външния вид. Това което Анабет беше взела за цилиндър бе всъщност цилиндрична плетена кошница бродирана с изображения на теменуги.

-         Извинявай- каза тя. – Това на главата ти саксия ли е?

     Серапис повдигнат пухкавите си кафяви вежди. Той потупа главата си сякаш беше забравил за коша. Няколко семена пшеница се разпиляха от върха.

-         Това е modius, глупаво момиче. Това е един от моите символи! Кошницата за зърно представлява подземния свят, който контролирам.

-         Ъх, така ли?

-         Разбира се! - Изръмжа Серапис. - Или бях, и скоро ще го направя отново. Но коя си да критикуваш моите модни решения? Гръцки полубог, ако се съди по миризмата, носещ оръжие от божествен бронз и египетски жезъл от Дома на Живота. Какво си ти – герой или магьосник?

     Ръцете на Анабет трепереха. Със саксия шапка или не, Серапис излъчваше мощност. Стоейки толкова близо до него, Анабет усети воднистност отвътре, сякаш сърцето й, стомаха й и смелостта й бяха всичките стопени.

     „Стегни се, - помисли си тя. - Срещала си много богове.“

     Но Серапис беше различен. Неговото присъствие се чувстваше фундаментално погрешно -  като че ли просто като бе там, той беше обърнал света на  Анабет отвътре навън.

      Двадесет фута зад бога, Сейди птицата се приземи и  се промени обратно в човешка форма. Тя посочи към Анабет: пръст на устните (Шшш), след това завъртя ръка (Накарай го да говори). Тя започна да рови тихо из чантата си.

     Анабет нямаше представа какво беше планира приятелката й, но се насили да отговори на очите на Серапис.

-         Кой казва, че не съм и двете – магьосник и полубог? Сега, обясни защо си тук!

Лицето на Серапис потъмня. Тогава, за изненада на Анабет, той отметна глава и се засмя, разливайки повече зърно от неговия modius.

-         Виждам! Опитваш се да ме впечатлиш, а? Мислиш ли, че си достойна да бъдеш моя жрица?

   Анабет преглътна. Имаше само един отговор на въпрос като този.

-         Разбира се, че съм достойна! Защото веднъж бях Върховната майка на култа Атина! Но достоен ли си за моята услуга?

-         Ха! - Серапис се ухили. -  Голямата майка на култа на Атина, а? Нека да видим колко трудна си.

Той щракна с ръка. От въздуха излетя вана, направо в силовото поле на Анабет. Порцеланът избухна в шрапнели срещу златната сфера, но жезълът на Сейди стана толкова горещ, че Анабет трябваше да го пусне. Бялото дърво се изпепели.

  „Страхотно, - помисли си тя. – Две минути и вече съсипах жезъла на Сейди.“

    Защитният й щит беше изчезнал. Тя бе изправена пред петнадесет-метров бог само с обикновените си оръжия - една малка кама и много нагласа.

     В ляво от Анабет, триглавото чудовище все още се бореше да излезе изпод камилата, но камилата беше тежка, инат и приказно некоординирана. Всеки път, когато чудовището се опитваше да я отблъсне, камилата пърдеше с удоволствие и разперваше краката си още повече.

     В същото време, Сади взе парче тебешир от чантата си. Тя задраска яростно върху бетонния под зад Серапис, може би за написването на хубава епитафия за да отбележат своята предстояща смърт.

     Анабет си  припомни един цитат, който приятеля й Франк някога бе споделил с нея - нещо от Изкуството на войната на Сун Дзъ.

     Когато слабостта действа силно.

     Анабет стоеше права и се засмя в лицето на Серапис.

-          Хвърляй неща по мен колкото искаш, лорд Серапис. Не ми трябва жезъл, за да се защитя. Моите сили са твърде големи! Или може би искаш да спреш да си губиш времето и да ми кажеш как мога да ти служа, ако приемем, че се съгласиш да стана новата ти жрица.

     Лицето на бога блестеше с възмущение.

     Анабет беше сигурна, че ще се откаже част от цялата вихрушка от отломки около нея, и нямаше начин да бъде в състояние да го спре. Тя смяташе да хвърли камата си по очите на бога, както приятелката й Рейчъл някога бе разсеяла титана Кронос, но Анабет не вярваше на прицела си.

     Накрая Серапис й даде изкривена усмивка.

-         Имаш кураж, момиче. Признавам ти го. И  бързаше да ме намериш. Може би можеш да служиш. Ти  ще си първата от много, които ще ми дадат силата си, живота си, душата си!

-         Звучи забавно. - Анабет погледна към Сейди, искаше й се да побърза с това тебеширено изкуство.

-         Но първо, - каза Серапис. - Трябва ми моя жезъл!

   Той посочи към камилата.  Червен йероглиф изгори кожата на създанието и с една последна пръдня лошата едногърба камила се разтворен в купчина пясък.

Триглавото чудовище се изправи на предните си лапи и се отърси от пясъка.

-         Задръж! – изкрещя Анабет.

  Трите глави на чудовището й се озъбиха.

  Серапис се намръщи.

-         Какво сега, момиче?

-         Е, мога, нали знаеш,да ти донеса жезъла, като твоя жрица!  Трябва да правим нещата правилно!

  Анабет се хвърли към чудовището. Бе прекалено тежък за да го вдигне, но тя прибра камата си в колана и  използва и двете си ръце, за да вземете края на коничната черупка на съществото, и го плъзна назад, далеч от бога.

  В същото време, Сейди беше нарисувала голям кръг с размера на Хавайски обръч върху бетона. Сега го украсяваше с йероглифи, с помощта на няколко различни цвята  тебешир.

   С всички възможни средства, Анабет,  се чувстваше неудовлетворена. Отдели малко време, за да направи доста!

Тя успя да се усмихне на Серапис, докато държеше на гърба си чудовището жезъл, което все още се опитваше да си проправи път напред.

-         Сега, господарю, - каза Анабет. - кажи ми славния си план! Нещо за души и животи?

Чудовището жезъл виеше в знак на протест, вероятно, защото не можеше да види Сейди криеща се зад бога, да прави свръхсекретното си изкуство. Серапис, изглежда, не забелязваше.

-         Виж! - Той  разпространи мускулестите си ръце. - Новият център на властта ми!

Червени искри проблеснаха през замръзналата вихрушката. Мрежеста светлина свързваше точките, докато Анабет не видя светещите очертанията на структурата на сградата на Серапис: масивна кула висока триста фута, проектирана в три заострени помещения - с правоъгълно дъно, осмоъгълна среда и кръгъл връх. В зенита пламна огън толкова ярък, като ковачницата на циклопите.

-         Фар. – каза Анабет. – Фарът на Александрия.

-         Нещо повече, моя млада жрица. - Серапис закрачи напред назад като учител изнасящ лекция, макар че  флоралните принтови шорти бяха доста объркващи. Неговата плетена кошница,продължаваше да се накланя на едната или на другата страна, и да разлива зърно.  Някак си той все още не беше забелязал Сейди, която беше клекнала зад него и драскаше доста картинки с тебешира. – Александрия! - извика бога. - Веднъж най-големия град в света, крайното сливане на гръцката и египетската мощност! Аз бях, върховен бог, а сега съм възкръснал. Ще създам новата си столица тук!

-         Ъх, на плажа Рокауей?

Серапис спря и се почеса по брадата.

-         Имаш право. Това име не върши работа. Ще го наречем... Рокандрия? Серапавай? Е, ще го измислим по-късно! Първата ни стъпка е да  завършим новия ми фар. Ще бъде фар за света - рисунка на божествата на Древна Гърция и Египет тук, за да е точно както го направиха в старите дни. Трябва да се нахраня с тяхната същност и да стана най-мощният бог от всички!

Анабет се почувства така, сякаш беше погълнала една супена лъжица сол.

-         Да се нахраниш с тяхната същност. Искаш да кажеш, да ги унищожиш?

   Серапис махна пренебрежително.

-         Унищожиш е такава грозна дума. Предпочитам сливам. Надявам се, че знаеш историята ми. Когато Александър Велики завладял Египет...

-         Опитал се е да слее гръцката и египетската религия, - каза Анабет.

-         Опитал е и се е провалил. – подсмихна се Серапис. – Александър избрал египетския бог на слънцето, Амон, за свое върховно божество. Това не проработило много добре.  Гърците не харесали Амон. Нито пък египтяните на делтата на Нил. Те виждали Амон като горноречен бог. Но след като умрял неговият генерал поел управлението над Египет.

-         Птолемей Първи. – каза Анабет

   Серапис грейна, очевидно доволен.

-         Да – Птолемей. Сега, ето един смъртен с виждане!

   Анабет трябваше да впрегне цялата си вола, за да не поглежда към Сейди, която беше завършила магическия си кръг и почукваше по йероглифите с пръст, мърморейки си нещо под носа, сякаш за да ги активира.

   Триглавото чудовище жезъл изръмжа неодобрително. Опита се да скочи напред и Анабет едва успя да го задържи. Пръстите й отслабваха. Аурата на чудовището беше така отвратителна както винаги.

-         Птолемей създал нов бог, - каза тя с усилие. – Той те е създал.

   Серапис сви рамене.

-         Е, не от нищото. Веднъж бях незначителен селски бог. Никой не беше чувал за мен! Но Птолемей откри моя статуя и я донесе в Александрия. Той можеше да прави гръцки и египетски свещени предсказания и магии и какво ли още не. Всички те бяха съгласни, че съм големия бог Серапис, и трябва да се поклоня над всички други богове. Бях хит!

   Сейди нарасна в рамките на магическия си кръг. Тя откопча сребърното си колие и започна да го люлее като ласо.

   Триглавото чудовище изрева, което вероятно беше предупреждение към господаря му: „Внимавай!“.

   Но Серапис беше на ролка. Докато той говореше, йероглифите и гръцките букви върху кожата му засияха по-ярко.

-         Станах най-важният за египтяни и гърци! – каза той. – Тъй като все повече хора ми се поклоняваха, изцедих властта на по-старите богове. Бавно, но сигурно заех мястото им. Подземният свят? Станах му господар, заменяйки и Хадес и Озирис. Кучето пазач Цербер се превърна в жезъл ми, който сега държиш. Трите му глави представляват миналото, настоящето и бъдещето – които ще контролирам, когато жезълът се върне във властта ми.

   Богът протегна ръка. Чудовището се пресегна, за да го стигне. Мускулите на ръката на Анабет изгоряха. Пръстите й започнаха да се хлъзгат.

   Сейди още люлееш медальона си и мърмореше заклинание.

„Колко време е необходимо, за да направи едно глупаво заклинание?“ – помисли си Анабет.

   Тя улови погледа на Сейди и видя съобщението в очите й: „Продължавай! Само още няколко секунди“.  

   Анабет не беше сигурна дали има още няколко секунди.

-         Династията на Птолемей... - Тя стисна зъби. - Тя падна преди векове. Вашият култ е бил забравен. Как стана така, че отново сте тук? 

   Серапис подсмръкна.

-         Това не е важно. Този който ме събуди,... е той има мания за величие. Мисли, че може да ме контролира само защото е намерил някакви стари заклинания в Книгата на Тот.

   Зад бога, Сейди трепна, сякаш я бяха ударили между очите. Очевидно, тази... Книга на Тот събуди спомени в нея. 

-         Виж. – продължи Серапис. - назад в деня, крал Птолемей реши, че не е достатъчно,  да ме направи основен бог. Той искаше също да стане безсмъртен. Той самият се обяви за бог, но магията се обърна срещу него. След смъртта му, семейството му се прокле в продължение на поколения. Линията на Птолемеите нарасна все по-слаба и по-слаба, докато това глупаво момиче Клеопатра не се самоуби и не даде всичко на римляните.

   Богът се изсмя.

-         Смъртните - винаги така алчни. Магьосникът, който ме събуди си мисли, че може да се справи по-добре от Птолемей. Събуждането ми беше само един от експериментите му с хибридна гръцко-египетска магия. Той желае да се направи бог, но самият е превишил правата. Сега съм буден. Ще контролирам вселената.

   Серапис погледна Анабет с брилянтните си зелени очи. Чертите му сякаш се изместиха, напомняйки на Анабет на много различни олимпийци: Зевс, Посейдон, Хадес. Нещо в усмивката му дори напомни на Анабет на майка й, Атина.

-         Просто помисли, малък полубог, - каза Серапис. - този фар ще привлече боговете ми като пеперуди към свещ. След като  консумирам властта им, ще издигна голям град. Ще се изгради нова Александрийска библиотека съдържаща всички знания на древния свят, и гръцки и египетски. Като дете на Атина, трябва да цениш това. Като високата ми жрица, помисли за цялата власт която ще имаш!

   Нова Александрийска библиотека.

   Анабет не можеше да се преструва, че идеята не я развълнува. Толкова много знания на древния свят са били унищожени, когато тази библиотека е изгоряла. 

   Серапис трябва да е видял глада в очите й.

-         Да. - Той разпространи ръката си. – Достатъчно разговори, момиче. Дай ми жезъла!

-         Прав си. – изграчи Анабет. – Достатъчно разговори.

   Тя обърна камата си и я заби в черупката на чудовището.

   Толкова неща можеха да се объркат. Повечето от тях наистина го направиха.

   Анабет се надяваше ножа да раздели черупката, може би дори и да унищожи чудовището. Вместо това, се отвори една малка пукнатина, която изпусна червена магия толкова гореща, колкото линията на магма. Анабет се препъна назад, смъдеше й на очите.

   Серапис изрева:

-         ПРЕДАТЕЛСТВО!

   Съществото жезъл изрева и се замята. Трите му глави се опитваха напразно да достигнат ножа забит в гърба му.

   В същият момент Сейди направи заклинанието си. Тя хвърли сребърния си амулет и извика:

-         Tyet!

   Медальонът експлодира. Гигантски сребрист йероглиф обгърната бога като прозрачен ковчег: 

Серапис изрева когато ръцете му се  приковаха към него.

   Сейди извика:

-         Назовавам те Серапис, бог на Александрия! Бог на... ъх, смешните шапки и триглавите жезли! Връзвам те със силата на Изида!

   От въздуха започнаха да падат отломки, и да се разбиват около Анабет. Тя се изплъзна на тухлена стена и кутия с предпазител. Тогава забеляза, че раненото чудовище жезъл пълзи към Серапис.

   Тя се хвърли в тази посока, само за да бъде ударена по главата от падащо парче  дървен материал. Тя се удари в пода. Черепа й пулсираше и веднага бе  погребана под повече отломки.

   Тя си пое нестабилно дъх.

-         Ау, ау, ау.

   Най-малко  не беше ударена от тухли. Тя си  проправи път през една купчина от шперплат и изтръгната шест инчова подпалка от ризата си.

   Чудовището беше стигнало до крака на Серапис. Анабет знаеше, че трябва да намушка една от главите на чудовището, но не можеше да се насили да го направи. Винаги беше мекушава когато ставаше дума за животни, дори те да бяха част от магическо зло същество което се опитва да я убие. Сега беше прекалено късно.

   Богът  огъна значителните си мускули. Сребристия затвор се разби около него. Триглавият жезъл се изстреля в ръката му и Срапис се обърна към Сейди Кейн.

   Нейният защитен кръг се изпари в облак червена пара.

-         Ще ме вържеш? - извика Серапис. – Ще ме назоваваш? Ти дори нямаш правилния език, за да ме назовеш, малък магьосник!

   Анабет залитна напред, но дишането й беше плитко. Сега, когато Серапис държеше жезъла, аурата му беше поне 10  пъти по-силна. Ушите на Анабет бръмчаха. Глезените й станаха на каша. Усещаше как силата на живота й се източва надалеч – източена от червения ореол на кучето.

   Някак си, Сейди стоеше на земята, и изглеждаше предизвикателно.

-         Точно, лорд Житна Купа. Искаш подходящ език? Ha-di!

   В лицето на Серапис избухна нов йероглиф:

 Но богът го грабна от въздуха със свободната си ръка. Той затвори юмрук и  между пръстите му се появи дим, сякаш  просто е смачкал миниатюрен парен двигател.

   Сейди преглътна.

-         Това е невъзможно! Как...

-         Очакваше експлозия? – изсмя се Серапис. – Съжалявам, че ще те разочаровам, дете, но моята сила е гръцка и египетска.  Комбинира и двете, консумира и двете, замества и двете. Ти си любимката на Изида, виждам. Отлично. Веднъж тя ми беше жена.

-          Какво? – проплака Сейди. – Не. Не, не, не.

-         О, да! Когато свалих Озирис и Зевс, Изида беше принудена да ми служи. Сега  ще те използвам като врата към нея, за да я призова тук и да я вържа. Изида отново ще бъде моята кралица!

   Серапис извъртя жезъла си. От всяка една от трите глави на чудовище се изтреляха червени пипала от светлина, които обградиха Сейди като бодливи клони.

   Сейди извика и Анабет най-накрая преодоля шока си.  Тя грабна най-близкият лист от шперплат - клатещ се квадрат с размерите на щит – и се опита да си спомни последния си фризби урок от лагера на Нечистокръвните.

-         Хей, Зелена глава! – извика тя.

   Тя се изви от кръста, като използва силата на цялото си тяло.  Шперплат мина по въздухa точно когато Серапис се обърна към нея, и ръба го преби между очите.

-         АХ!  

   Анабет се наклони на една страна когато Серапис сляпо замахна с жезъла си към нея.  Трите чудовища изстреляха прегряти облачета пара, разтапяйки дупка в бетона там, където Анабет беше стояла.

   Тя продължаваше да се движи, проправяйки си път из купчини отломки, които сега лежаха на пода. Тя се хвърли зад купчина разбити тоалетни докато жезъла на бога взривяваше друга тройна колона от пара към нея, дошла толкова близо, че почувства мехури на гърба на врата си.

   Анабет забеляза Сейди на около 30 ярда, на краката си, да се олюлява далеч от Серапис. Поне още беше жива. Но Анабет знаеше, че ще й трябва време да се възтанови.

-         Хей, Серапис! – извика Анабет, иззад планината от шкафове. – Как е на вкус този шперплат?

-         Дете на Атина! Ще погълна жизнената ти сила! Ще те използвам да унищожа невъзможната ти майка! Мислиш, че си умна? Ти си нищо в сръвнение с този който ме събуди. И дори той не разбира силата която отприщи. Нито един от вас няма да спечели короната на безсмъртието. Контролирам миналото, настоящето и бъдещето. Сам ще управлявам боговете!

   „Благодаря за дългата реч.“ Помисли си Анабет.

   Докато Серапис взривяваше позицията й, превръщайки тоалетните в порцеланова шлака купчина, Анабет вече пропълзяваше половината път през стаята.

   Тя търсеше Сейди, когато магьосника изскочи от скривалището си, само на около 10 фута и извика: „Suh-FAH!“

   Когато Анабет се обърна видя нов йероглиф, висок 20 фута, пламнал на стената зад Серапис.

   Хоросана се разпадна. Стената на сградата простена, и докато Серапис крещеше „НЕ!“, цялата стена се стовари върху него в тухлена приливна вълна, заравяйки го под хиляди руини.

   Анабет се задави с облак прах. Очите й смъдяха. Чувстваше се така, сякаш е леко сварен в готварска печка ориз. Препъна се към Сейди.

   Младата магьосница беше покрита с варак на прах, сякаш се беше въргаляла в захар. Тя се загледа в зеиналата дупка, която беше направила в стената на сградата.

-         Това проработи. – промърмори тя.

-          Беше гениално. – Анабет я хвана за раменете. – Какво заклинание беше това?

-         Разхлабващо. – каза Сейди. – Смятах... Е, събарянето на неща е по-лесно от събирането им заедно.

   Сякаш в съгласие, обезопасяващата обвивка на сградата се напука и се разпадна.

-         Хайде! – Анабет хвана ръката на Сейди. – Трябва да се махаме от тук. Тези стени...

   Основите се разтресоха. Изпод развалините се чу приглушен рев. Снопове червена светлина се изстреля от процепите в отломките.

-         О, моля те! – възропта Сейди. – Той е още жив?

   Сърцето на Анабет се сви, но не беше изненадана.

-         Той е бог. Безсмъртен е.

-         Е, тогава как ...?

   Реката на Серапис, все още стискаща жезъла, прониза тухлите и дъските. Трите глави на чудовището изстрелваха снопове пара във всички посоки. Ножа на Анабет още беше дълбоко в черупката на чудовището. Белега около него изпускаше нажежени червени йероглифи - гръцки букви и английски ругатни - хиляди години лош език разлят свободно.

   „Подобно на времева линия.“ – помисли си Анабет.

   Изведнъж една идея изплува в съзнанието й.

-         Минало, настояще, бъдеще. Той ги контролира всичките.

-         Какво? – попита Сейди.

-         Жезълът е ключът. – каза Анабет. – Трябва да го унищожим.

-         Да, но...

   Анабет спринтира към купчината отломки. Очите й бяха приковани върху дръжката на камата й, но вече беше късно.

    Другата ръка на Серапис се освободи, после и главата му, шапката кошница на цветя беше смачкана и от нея се ръсеше зърно. Шперплатовото фризби на Анабет беше разбило носа му и почернило очите му.

-         Ще те убия! – изрева той, точно когато Сейди извика на бис:

-         Suh-FAH!

   Анабет победи прибързаното отстъпление, и Серапис изкрещя, "НЕ!", когато  друга тридесет етажна секция на стената се стовари върху него.

   Магията трябва да е била прекалено много за Сейди. Тя се свлече като парцалена кукла и Анабет я хвана точно преди главата й да се удари в земята. Докато останалите участъци от стената потръпваха и се навеждаха навътре, Анабет вдигна по-младото момиче и я изведе навън.

   Някак тя изтича извън сградата преди останалата част да се е сринала. Анабет чу страшен рев, но тя не беше сигурна дали е опустошението зад нея или звука на собствения й череп разделен от болка и изтощение.

   Тя залитна, докато стигне до релсите на метрото. Остави Сейди долу в бурените.

   Очите на Сейди се завъртяха обратно в главата й. Тя промърмори нещо несвързано. Кожата й беше толкова трескава, че Анабет трябваше да се бори за да устои на чувството на паника. От ръкавите на магьосника се издигна пара.

   Над останките от влака, простосмъртните бяха забелязали новото бедствие. Аварийни превозни средства се белееха далеч, до мястото на сградата на рухналия апартамент. Новинарски хеликоптер кръжеше над главите им.

   Анабет се изкуши да изкрещи за медицинска помощ, но преди да е успяла Сейди си пое рязко въздух. Клепачите й трепнаха.

   Тя изплю малко бетон, седна слабо и се втренчи в колоната от прах появила се в небето от тяхното малко приключение.

-         Добре, - измърмори Сейди. – Какво трябва да унищожим сега?

   Анабет изхлипа от облекчение.

-         Благодаря на боговете, че си добре. Ти беше буквално бликаща.

-         Риска на професията. -  Сейди махна част от праха по лицето си. - Твърде много магия и буквално мога да изгоря. Това е толкова близо до самозапалването колкото бях днес.

   Анабет кимна. Тя беше ревнувала от всички тези готини магии които Сейди можеше да казва, но сега се радваше, че е просто полубог.

-         Без повече магия за теб.

-         Не и за известно време. - Сейди се намръщи. - Предполагам, че Серапис не е победен?

   Анабет погледна към мястото на кандидат-фара. Искаше й се да мисли, че бога беше изчезнал, но знаеше че не е така. Тя все още можеше да се почувства как аурата му разрушава света, дърпайки душата й и източвайки енергията й.

-         Имаме няколко минути в най-добрия случей, - предположи тя. - Той ще си проправи път към свободата. След това ще тръгне след нас.

   Сейди простена.  

-         Имаме нужда от подкрепления. За съжаление, не разполагам с достатъчно енергия, за да отворя портал, дори ако можех да намеря някой. Изида не се повлиява от мен. Тя знае добре, че не може да се появи и да я есенцират, поглъщана от лорд Житна Купа. - тя въздъхна. - Не мисля, че имаш някакви други полубогове на бързо набиране?

-         Ако само … - Анабет се поколеба.

   Тя осъзна, че раницата й все още беше на рамото. Как не е изчезнала по време на борбата? И защо я чувстваше толкова ярка?

   Отвори горната част. Книгите за архитектура бяха изчезнали. Вместо това, сгушен на дъното имаше квадрат амброзия с размер на брауни, увит в целофан, и под това ...

   Долната устна на Анабет трепна. Тя извади нещо, което не беше използва един дълъг период от време: очуканата си синя шапка на Ню Йорк Янкис.

   Тя погледна нагоре към потъмнялото небе.

-         Мамо?

   Никакъв отговор, но Анабет не можеше да се сети за друго обяснение. Майка й й беше изпратила помощ. Осъзнаването я насърчи и ужаси. Ако Атина проявяваше личен интерес към тази ситуация, Серапис наистина бе монументална заплаха - не само за Анабет, но и за боговете.

-         Това е бейзболна шапка, - отбеляза Сейди. - Това хубаво ли е?

-         М - Мисля, че да, - каза Анабет, - Последният път, когато я носех, магията не работеше. Но ако е така ... Може би имам план. Ще бъде твой ред да разсейваш Серапис.

   Сейди се намръщи.

-         Споменах ли, че съм извън магията?

-         Няма проблем, - каза Анабет. - Как си в блъфирането, лъжите и говоренето на глупости?

   Сейди повдигна вежда.

-         Казали са ми, че това са най-привлекателните ми качества.

-         Отлично, - каза Анабет. - Тогава е време да те науча на нещо гръцко.

  

   Не се бавиха много.

   Анабет едва свърши с инструктирането на Сейди, когато разрушената сграда се разклати, отломки експлодираха навън, и Серапис се появи, ревейки и проклинайки.

   Изненадани, аварийните работници се разпръснати от мястото, но не изглежда да бяха забелязали петнадесет-метровия бог маршируващ далеч от останките, триглавия му жезъл бълваше пара към небето.

   Серапис се насочи право към Сейди и Анабет.

-         Готова? – попита Анабет.

   Сейди издиша.

-         Имам ли избор?

-         Ето. - Анабет й даде квадрата амброзия. - Полубогска храна. Може да възстанови силата ти.

-         Може, а?

-         Ако аз мога да използвам изцелителната ти отвара, ти би трябвало да можеш да ядеш амброзия.

-         Наздраве, тогава. - Сейди отхапа. Цветът се завърна по бузите й. Очите й светнаха. – Има вкус на бисквитите на баба.

   Анабет се усмихна.

-         Амброзията винаги има вкус на любимата ти храна.

-         Срамота. - Сейди отхапа още една хапка и преглътна. – Бисквитите на баба винаги са изгорели и по-скоро ужасни. Ах - ето го и нашия приятел.

   Серапис ритна една пожарна кола от пътя си и тромаво пое към релсите на влака. Той, изглежда, още не беше забелязал Сейди и Анабет, но Анабет предположи, че може да ги усети. Той огледа хоризонта, изражението му бе пълно с убийствена ярост.

-         Ето ни. - Анабет надяна шапката си на Yankees.

   Очите на Сейди се разшириха.

-         Много добре. Напълно си невидима. Нали няма да започнеш да изпускаш искри?

-         Защо да го правя?

-         Оу...брат ми измагьоса невидимо заклинание веднъж. Не се получи толкова добре. Както и да е, успех!

-         И на теб.

   Анабет се измъкна на една страна докато Сейди размахваше ръце и извика:

-         Ой, Серапис!

-         Смърт на теб! - Изрева бога.

   Той продължи напред, масивните му крака правеха кратери в асфалта.

   Както бяха планирали, Сейди се обърна с гръб  към плажа. Анабет приклекнал зад една изоставена кола и зачака Серапис да мине. Невидима или не, тя нямаше да има никакви шансове.

-         Хайде! - Сейди се присмя на бога. - Само толкова бързо ли можеш да тичаш, обрасъл селски идиот?

-         RAR! - Богът мина покрай позицията на Анабет.

   Тя изтича след Серапис, който настигна Сейди на ръба на прибоя.

   Богът вдигна нажежен жезъла си, всичките три чудовищни глави избълваха пара.

-         Някакви последни думи, магьоснико?

-         За теб? Да! - Сейди завъртя ръце в движения, които биха могли да бъдат магия - или евентуално кунг-фу.

-         Meana aedei thea! - Тя започна да скандира редовете на които Анабет я беше научила. - En … ponte pathen algae!

   Анабет трепна. Произношението на Сейди беше доста зле. Тя каза първия ред правилно, повече или по-малко: Пей на ярост, O богиня. Но на втория ред трябваше да бъде: В морето, страда нещастие. Вместо това, Сейди беше казал нещо подобно: В морето, страда мъх!

За щастие, звукът на древногръцки беше достатъчен, за да шокира Серапис. Богът се поколеба, триглавият му жезъл все още беше повдигнат.

-         Какво си ти...

-         Изида, чуй ме! – продължи Сейди. - Атина, на помощ! – Тя изреди още няколко фрази – някой гръцки, някой древноегипетски.

   В същото време, Анабет се промъква зад бога, очите й бяха върху камата още забита в черупка на чудовището. Ако Серапис просто снижеше жезъла си ... 

-         Alpha, beta, gamma!– извика Сейди. - Gyros, spanakopita. Presto! - Тя сияеше в триумф. – Ето. Свършен си!

   Серапис се втренчи в нея, явно объркан. Червените татуировки по кожата му избледняха. Някои от символите се превърнаха във въпросителни знаци и тъжни лица. Анабет се промъкна по-близо ... на около двадесет фута от него сега.

-         Свършен? – попита Серапис. - Какво, за Бога, говориш, момиче? Аз съм на път да те унищожа.

-         И ако го направиш, - предупреди Сейди. - ще се активира връзката смърт, която ще те изпрати в забрава!

-         Смъртна връзка? Няма такова нещо! - Серапис понижи жезъла си. Трите животински глави бяха на нивото на очите на Анабет.

   Сърцето й биеше. Десет стъпки й оставаха. След това, ако скочеше, може да успееше да достигне камата. Щеше да има само един шанс да я извади.

   Главите на жезъла не изглаждаха да са я забелязали. Те се озъбиха и щракнаха, плюейки пара в произволни посоки. Вълк, лъв, куче – минало, настояще, бъдеще.

   За да нанесе максимум щети, тя знаеше коя глава трябваше да улучи.

   Но защо бъдеще трябваше да бъде куче? Този черен лабрадор имаше най-малко заплашителната от чудовищните глави. С големите си златни очи и увиснали уши, той припомни на Анабет на твърде много приятелски домашни любимци, които знаеше.

   "Това не е истинско животно," каза си тя. „Част от магически жезъл е.“

   Но, когато беше в рамките на поразително разстояние, ръцете й натежаха. Не можеше да погледне кучето без да се чувства виновна.

-         Бъдещето е нещо добро. – Сякаш казваше кучето. – Сладко и неясно е.

   Ако Анабет удареше главата на лабрадора, ами ако убиеше собственото си бъдеще - плановете които имаше за колежа, плановете, който бяха направили с Пърси ...?

   Сейди още говореше. Тонът й беше още по-твърд.

-         Майка ми, Рюби Кейн, - каза Сейди на Серапис. - тя даде живота си, за да се запечата Апоп в Дуат. Апоп, представи си -  който е хиляди години по-стар от теб и много по-силен. Така че, ако си мислиш, че ще позволя на второстепенен бог да завладее света, помисли отново!

   Гневът в гласа й не беше някакъв блъф, и изведнъж Анабет се зарадва, че е дала на Сейди работата да се изправи срещу Серапис. Магьосницата бе изненадващо ужасяваща, когато искаше да бъде.

   Серапис премести тежестта си неспокойно.

-         Ще те унищожа!

-         Успех, – каза Сейди. - Аз съм те свързала с гръцки и египетски магии толкова мощни, че ще изстрелят атомите ти към звездите.

-         Лъжеш! – извика Серапис. – Не усещам никакви заклинания по себе си. Дори този който ме призова не е имал такава магия.

   Анабет беше лице в лице с черното куче. Камата беше просто отгоре, но всяка молекула в тялото й се разбунтува срещу идеята за убиване на животното ... убиване на бъдещето.

   В същото време, Сейди се засмя смело.

-         Този който те призова? Имаш предвид онзи стар измамник Сетне?

   Анабет не знаеше името, но Серапис очевидно да. Въздухът около него се накъдри с топлина. Лъвът изръмжа. Вълкът се озъби.

-         О, да, - продължи Сейди. – Аз съм много добре запозната със Сетне. Предполагам не ти е казал кой го върна пак в света. Жив е единствено защото го пощадих. Мислиш, че неговата магия е силна? Пробвай ме. Направи го СЕГА.

   Анабет се обърка. Тя осъзна, че Сейди говореше на нея, а не на бога. Блъфът остаряваше. Тя беше закъсняла.

   Серапис се присмя.

-         Добър опит, магьоснице.

   Когато той вдигна жезъла си за да порази, Анабет скочи. Ръката й стисна дръжката на ножа и го извади.

-         Какво? – извика Серапис.

   Анабет изхлипа гърлено и заби камата си в шията на кучето.

   Тя очакваше експлозия.

   Вместо това, камата беше всмуква във врата на кучето като кламер в прахосмукачка. Анабет едва успя да се пусне.

   Тя се обърна свободно докато кучето виеше със свивания и сбръчквания, докато не експлодира в черупката на чудовището. Серапис изрева. Той разклати жезъла си, но не успяваше да го пусне.

-         Какво направи? – извика той.

-         Взех ти бъдещето. – каза Анабет. – Без него ти си нищо.

   Жезълът се открехна. Той стана толкова горещ, че Анабет усети как космите на ръцете й започват да горят. Тя пропълзя назад в пясъка когато лъвската и вълчата глава бяха засмукани в черупката. Целият жезъл се срина в червена огнена топка в дланта на бога.

   Серапис се опита да го отърси. Той само грееше по-ярко. Пръстите му се свиха навътре. Ръката му беше всмукана. Цялата му ръка се сви и изпари като сготвена в огнената сфера.

-         Не мога да бъда унищожен! – извика Серапис. - Аз съм върха на вашите светове комбиниран! Без моето ръководство никога няма да достигнете до короната! Вие всички ще загинете! Вие ще...

   Огненото кълбо се разгоря и засмука бога във вихъра си. След това той изчезна, сякаш никога не е съществувал.

-         Уф! – каза Сейди.

   Седяха на плажа по залез слънце, гледаха прилива и слушаха воя на спешните превозни средства, които стояха зад тях.

   Бедният Рокауей. Първо бурята. После влакова катастрофа, сриване на сграда и беснеещ бог, всичко в един ден. Някои общности никога нямат почивка.

   Анабет отпи от Райбината си – британска напитка, която Сейди беше призовала от „личния си склад“ в Дуат.

-         Не се тревожи. – увери я Сейди. – Призоваването на храна не е трудна магия.

   Колкото и жадна да беше Анабет, Райбината беше по-вкусна дори от нектара.

   Сейди изглежда оздравяваше. Амброзията беше свършила своята работа. Сега, вместо да гледа, както ако беше на смъртно легло, тя просто изглеждаше така, сякаш  бе прегазена от глутница мулета.

   Вълните се плискаха в краката на Анабет, помагайки й да се отпусне, но все пак тя още чувстваше остатъчно безпокойство от срещата си със Серапис -  жужене в тялото й, сякаш всичките й кости са се превърнали в камертони.

-         Спомена име. - припомни тя. – Сетне?

   Сейди сбърчи нос.

-         Дълга история. Зъл магьосник, върнал се от смъртта.

-         Оу, мразя когато зли хора се връщат от смъртта. Ти каза, че ... си му позволила да се освободи?

-         Е, аз и брат ми се нуждаехме от помощта му. По онова време нямахме голям избор. Във всеки случей, Сетне избяга с Книгата на Тот, най-опасната колекция от магии на света.

-         И Сетне е използвал тази магия, за да събуди Серапис.

-         Логично. - Сейди сви рамене. - Чудовището крокодил с което брат ми и гаджето ти са се борили преди известно време, Синът на Собек... няма да се учудя, ако е бил друг от експериментите на Сетне. Той се опитва да комбинира гръцката и египетската магия.

   След деня, който току ще бе преживяла, Анабет искаше да сложи невидимата шапка обратно, да пропълзи в някоя дупка и да заспи завинаги. Беше спасявала света достатъчно пъти вече. Не искаше да мисли за друга потенциална заплаха. Но не можеше да я игнорира. Тя опипа ръба на шапката си на Yankees и се замисли защо майка й я беше дала обратно днес  - това беше възстановена магия.

   Атина сякаш й изпраща послание: Винаги ще има заплахи твърде силни, за да се изправиш очи в очи. Не се извършват с хитрост. Трябва да действаме внимателно тук.

-         Сетне иска да бъде бог. – каза Анабет.

   Вятърът от водата изведнъж стана студен. Той мирише по-малко като свеж морски въздух, по-скоро като горящи останки.

-         Бог... – Сейди потръпна. - Този мършав стар чудак с тогата и косата като на Елвис. Каква ужасна мисъл.

   Анабет се опитва да си представи човека, който Сейди описваше. После реши, че не иска.

-         Ако целта на Сетне е безсмъртие – каза Анабет. – Събуждането на Серапис няма да е последният му трик.

   Сейди се засмя, без чувство за хумор.

-         О, не. Той само си играе с нас сега.  Синът на Собек...Серапис. Обзалагам се, че Сетне е планирал тези две събития колкото да види какво ще се случи, как полубоговете и магьосниците ще реагират. Той тества новата си магия и нашите възможности, преди да започне наистина да наддава за власт.

-         Той не може да успее. – каза Анабет с надежда. – Никой не може да се направи бог само с правенето на магия.

   Изражението на Сейди не беше успокоително.

-         Надявам се, че си права. Защото бог който знае гръцката и египетската магия, който контролира и двете... не мога дори да си го представя.

   Стомахът на Анабет се изкриви, сякаш  изучаваше нова йога поза. В случай на война, доброто планиране бе по-важно от отвесната мощност. Ако Сетне беше организирал битката на Пърси и Картър срещу крокодила, ако беше конструирал Серапис знаейки, че Сейди и Анабет ще бъдат привлечени към него и ще се изправят срещу него ...  враг, който планира така добре би било много трудно да  бъде спрян.

   Тя заби пръсти в пясъка.

-         Серапис каза още нещо преди да изчезне – никога няма да достигнете до короната. Мислех, че го е казал като метафора. После се сетих какво беше казал за Птолемей І, кралят, който опитал да стане бог...

-         Короната на безсмъртието – припомни Сейди. – Може би pschent.

   Анабет се намръщи.

-         Не знам тази дума. Shent?

   Сейди го написа.

-         Египетска корона, много прилича на кегла за боулинг. Не е прекрасно изявление на модата, но pschent дарявали фараона с божествената му сила. Ако Сетне се опитва да пресъздаде божество създаващата  магия на старите царе, се обзалагам на 5 лири и една табла с изгорелите сладки на баба, че той се опитва да намери короната на Птолемей.

   Анаабет реши да не приема облога.

-         Трябва да го спрем.

-         Точно. – Сейди отпи от своята Райбина. – Ще се върна в Бруклинската къща. След като ударя брат ми за дето не ми се е доверил  за твоя полубожествен вид, ще кажа на нашите изследователи да работят и ще видим какво можем да научим за Птолемей. Може би короната му си седи в музей някъде. – Сейди изви устни. – Честно казано, мразя музеите.

   Анабет проследи пръста си в пясъка. Без наистина да мисли за него, тя нарисува йероглифния символ за Изида:  tyet.

-         Също ще направя някои изследвания. Моите приятели в хижата на Хеката може да знаят нещо за магията на Птолемей. Може би мога да помоля майка ми да ме посъветва.

   Мисленето за майка й я направи неспокойна.

   Днес, Серапис бе на ръба да унищожи както Анабет, така и Сейди. Той бе заплашил, че ще ги използват като шлюзове, за да прати Атина и Изида към тяхната гибел.

   Очите на Сейди бяха бурни, сякаш мислеше същото. „Не можем да оставим Сетне да продължава с експериментите. Той ще откъсне световете ни един от друг. Трябва да намерим короната или...“

   Тя погледна към небето и гласът й секна.

-         Ах, превоза ми е тук.

   Анабет се обърна. За миг си помисли, че Argo II  слиза от облаците, но това беше друг вид летяща лодка – малка египетска тръстикова лодка с нарисувани очи на носа и едно бяло платно изписано със символа tyet.

   Тя се установи леко на ръба на прибоя.

   Сейди се изправи и изтупа пясъка по панталоните си. 

-         Да те откарам?

   Анабет се опитва да си представим една лодка като тази да плава над Лагера на Нечистокръвните.

-         Всичко е наред. Мога да се прибера и сама.

-         Както кажеш. - Сейди сложи раницата си на рамене, а след това помогна на Анабет да се изправи. - Каза, че Картър е нарисувал йероглиф на ръката на приятеля ти. Много добре, но предпочитам да поддържаме връзка директно.

   Анабет се подсмихна.

-         Права си. Не можем да вярваме на момчетата да общуват.

   Размениха си телефонните номера.

-         Само не се обаждай, освен ако не е спешно. – предупреди тя. – Активността на мобилните телефони привлича чудовища.

   Сейди погледна изненадана.

-         Наистина? Не съм забелязала.  Предполагам, че не трябва да ти изпращам селфита със смешни лица по Instagram, тогава.

-         Вероятно не.

-         Е, до следващия път. - Сейди прегърна Анабет.

   Анабет беше малко шокирана,  да бъде  прегърната от  момиче, което току-що е срещнала – момиче което може да е видяло Анабет като враг. Но жестът я накара да се почувства добре. В живота и смъртни ситуации, Анабет беше научила, че може да намери приятели доста бързо.

   Тя потупа Сейди по рамото.

-         Пази се.

-         Много рядко. – Сейди се качи в лодката и я избута навътре в морето. Мъглата нарасна от нищото, и се сгъсти около кораба. Когато мъглата изчезна, кораба и Сейди Кейн ги нямаше.

   Анабет се загледа в празния океан. Тя се замисли за Мъглата и Дуат и как те са свързани.

   Предимно мислеше за жезъла на Серапис, и воя на черното куче, който се беше чул когато го намушка с камата си.

 „Това което унищожих не беше моето бъдеще.“ – увери се тя. – „Аз правя моето собствено бъдеще."  

   Но някъде там магьосник на име Сетне имаше други идеи. Ако Анабет можеше да го спре, тя планираше да го направи.

   Тя се обърна и тръгна срещу плажа, на изток по дългия път обратно към Лагера на Нечистокръвните.